Философска дълбочина; фокус, водещ до синтез, в опитите да се обясни смисълът на живота и смъртта, да се обхване вечността чрез множествата и единството; преливане, размиване на границите между кратките поетични жанрови форми, между философия и литература, между наука и изкуство, едно непрекъснато свиване и разтягане - дишане…
         Това са първите усещания и впечатления, когато читателят се докосва до поезията на Поли Муканова. Поезия от стихове и фрагменти, които сякаш са „построени“ от други синтезирани поетични форми. Защото нерядко имат възможността да се разпаднат на поетични множества - философски афоризми, или на съвсем кратки естетически фрагменти, излезли изпод четката на художник, внушаващи, изразяващи чувство, емоция, съзерцание...
         Целта на настоящия текст е да бъдат разкрити повече посоки за разбиране и интерпретация на поетичните книги: „Мигове в кибритена кутийка“, „Amor Fati“ и „Мидите имат две страни“. Заглавието му е провокирано от опитите на поетесата да представи своята поезия чрез двойници, или двойственост - загатнати посредством фигури, образи, отражения и други наративни средства. Но тази двойственост съвсем не е двойственост. Защо? – предстои да разберем от следващите няколко страници.
         Една от най-осезаемите имплицитни рамки, които обгръщат единството, съвкупността на творбите в трите книги отвън и същевременно им задават вътрешна пълнота, е изградена от символът на познанието. Символ, често присъстващ под формата на светлина; пламък; творчески акт; наука; религиозни мотиви и др., или загатнат от жълтият цвят, виното (в което, според една римска сентенция, е истината) и др. В този смисъл си позволявам да разгледам поезията на Поли Муканова през призмата на идеята за свещеното познание, логоса, творческият акт, която ненадейно провокира читателя към идеята за Св. Дух. Макар че Той не присъства като цялостен символ и никъде не е разпознат, развенчан. Още повече, че в тази поезия християнските мотиви присъстват наред с езическите. Т.е. чисто религиозното не е поставено като цел, но това не означава, че посредством изкуството, знанието и любовта, поетът не достига до Бога. Реализацията на това достигане по-скоро напомня за идеите и мотивите в произведенията на много от модерните автори, между които могат да бъдат посочени както творци от кръга Блумсбъри (напр. В. Улф), така и от техните опоненти в Оксбридж, сред които Дж.Р.Р.Толкин и К.С.Луис. В смисъл че чрез митологията също е възможно да се достигне до християнските ценности, както и да се изгради мозайка от моменти от миналото и настоящето, с която да се постигне единство водещо към идеята за знанието, за светлината, за Св. Дух. Няма да е банално, ако в случая се уточни, че като оставим всичко написано, водещо към представите за светлината, подтикът към идеята за свещения принцип на съзидание е осъществен чрез присъствието на Охрид в третата част на поредицата – от една страна като символ на книжовността, заради книжовната школа, основана от Свети Климент Охридски, а от друга - чрез присъствието на Охрид, наред с други селища от Македония. Места, където един от най-светлите и най-уважаваните след Коледа и Великден празници, е празникът на Св. Дух. Още повече, че след всички нюанси на жълтото, често водещи и към небесните тела, съвсем неочаквано за читателя, финалът на двете стихосбирки е поставен с небето. Небето, от чието синьо мастило се разпръсква светлината на знанието, на словото. В този смисъл няма да бъде погрешно, ако изтъкнем, че Поли Муканова съвсем непринудено и неочаквано се нарежда, както сред много от съвременните български автори, с които често чете съвместно своите стихове на сцената на поетични конкурси, форуми, въобще литературни и културни събития - така и до съвременни македонски автори като Славе Гьоргьо Димоски и Анте Поповски, в чието творчество християнското присъства не толкова в традиционен религиозен аспект, колкото като част от вътрешния свят на твореца, от досегът му до сакралното. Досег, често съпътстван от мотиви от митологията и фолклора. Мотиви, разкрити чрез сетивата и представите на творецът, поетът, художникът, а не както са известни от традицията и науката. Често те са алюзии, но изпълняват и други важни роли. Защото така те съществуват. Част са от поетичното битие на мисълта, от светоусещането, от нещата, които занимават твореца в мислите му, в реалността от ежедневието. Редно е също така да се споменат книгата на Олга Кръстева „Мигове в кибритена кутийка“, филмът по същия сценарии, режисиран от Мариана Евстатиева-Биолчева, както и присъствието на послания към бележити български актьори от театъра и киното, чрез споменаването на заглавия от известни литературни творби и филми, превърнали се в шедьоври на българското кино.

         I. Прочити

         1. Нюанси на Жълтото в поезията на Поли Муканова

         „Мигове в кибритена кутийка“

         Първият пласт, през който поезията в „Мигове в кибритена кутийка“ сякаш настоява да бъде четена, е заложен още в началото чрез цвета на червилото на детството („Първи юни“ (с. 11)). По-нататък жълтото се явява в различни гами съвсем видимо, имплицитно загатнато, чрез мотиви, метафори, обстановка, или определени наративни техники. Жълтото може да символизира, да е израз на крайно противоположни състояния, поради което неговата функция също е двойствена. Жълтото е цвят на синтеза (светлите нюанси) и цвят на тлението (тъмните до кафяво нюанси). Жълтото е едно от отраженията на огъня (във връзка с виното и Св. Дух). Жълтото е част и от Земята-глината; част от нюансите върху кората на изпечения хляб, част от свежите, или изсъхващите растения, цвета на тютюна… Но и цвят в палитрата на изгревите и залезите и едновременно символ на живота и смъртта. Но като светлина винаги е свързвано предимно със слънцето, с плодородието, благодатта и живота.
         В третата творба жълтото е подсказано имплицитно чрез сладкото от смокини, което в човешките представи е в златисто-кафеникаво-жълт цвят; и от жълтия балон, за който лирическия аз ни съобщава, че ще закачи на полилея, за да свети, вместо слънце („Мигове в кибритена кутийка“ ( с. 13)). Функцията на сладкото от смокини, а с това и неговият цвят (жълт, както можем да се досетим), са сведени до ритуали от битието в две крайни противоположности- на голяма радост и голяма скръб: „единствено за сватби и погребения“. Докато жълтият балон е по-ясна метафора за стихосбирката - служи за светило, когато слънцето липсва. Жълтият балон е „двойник“ на слънцето, или поне би могъл да бъде (въз)приеман като слънце в определени моменти. Стихосбирката би дала светлина и утеха, когато липсват другаде. Философията е начин всичко да бъде преодолявано по-леко и не така болезнено. Защото чрез философията човек успява да се дистанцира, да погледне от високо (от висината на полилея), подобно на кантианец, за да си обясни причините и взаимовръзките - цялото. Защото, ако е обърнат единствено към себе си и преценява нещата за света единствено от собствената гледна точка, той не би могъл да се спаси (в зависимост от ситуацията) от блатото на мъката, самосъжалението, или просто – от собственото си его.
         От друга страна, четено през сюжета на филма „Мигове в кибритена кутийка“, стихотворението препраща към отделни моменти от филмовата лента. Балонът, закачен на полилея от единия от дядовците на главната героиня- Анета, към когото тя е особено привързана, заради артистичният му талант. Именно той учи унгарски и след смъртта му речникът по унгарски е ненужен. А кибритените клечки са необходими за съживяването на образите, срещата с хората в съзнанието на онзи, на когото липсват. Вълшебство, или философска формула за пробуждане на други пластове в съзнанието, или несъзнаваното, за друг начин на комуникация и възприемане на света?! Вечният въпрос, известен от гръцката митология и от размислите на Платон и други видни философи- за неразривната връзка между видимото и невидимото, светът на видимите неща, които в момента се движат, функционират и могат да бъдат усетени при допир и световете на съня, на спомена, и на смъртта, където основно място заемат само образите. В пламъчето на всяка запалена клечка мисловно извиканите образи на мъртвите оживяват, а извиканите образи на живите, които се намират далеч, подобно на отражения в магична кристална топка, се появяват изведнъж. Тази тайна за извикването на образите я разкрива отново този дядо, който за Анета няма друго собствено име, освен Художникът. Сладкото от смокини – предназначено само за сватби и погребения пък е в килера в дома на бабата на момичето, в градът край морето, където то отива. Предназначението на сладкото от смокини бива разкрито на Анета от сестрата на нейната баба, която е актриса и живее в същия дом.
         В „Луни без небе“ (с. 14) жълтото присъства имплицитно, чрез нюансите, които човек би си представил върху изпечените в „пещта на безвремието“, луни – жълто-оранжево-кафеникави-бели, като току-що изпечен хляб. Тези нюанси са подсилени от пещта, чиято мощ е всъщност мощта на огъня (а цветовете на огъня варират между червено, оранжево, жълто, златисто и кафяво и те биват предадени на изпечения продукт, подобно на отпечатъкът на твореца върху творението); подсилени и от сусама, с който са покрити, подобно на сусамени питки, на хрупкави гевреци. Тези луни са двойници на балонът - слънце от предишната творба. Те светят в обвитото от вселенски пурпур и мрак пространство на всемира, те светят в земната нощ, или в нощите на която и да е друга планета, до която са в близост. Тези луни отново са метафори за стиховете, за творбата. Но този път, те не са предмет, с който детето-поет сякаш играе, докато създава (алюзия за действия, предизвикани от функциите на балонът и червилото на детството), а са вкусен хляб, сладки гевреци, с които читателят и поетът засищат определен вид глад, най-често духовен (потребност за писане, за споделяне, но и за разбиране, за отговори на множество въпроси и за утеха).
         В „По Баоло“ (с. 15) жълтото е подсказано имплицитно чрез старината, отлежаването на шедьовъра. Шедьовърът може да бъде пресен като току-що изпечени гевреци, но в него да прозира и нещо старо, нещо, напомнящо за миналото, или поне за повторенията на едно и също действие в различни периоди. Тук вече жълтото като метафора за новото и старото насочва читателя към идеята за същността на литературата и изкуството, за канонът като „скрин“, в който биват побрани листове и томове с различните творби. И всъщност отлежаването може да се сравни с втасването на тестото, преди да се замесят хляба и гевреците.
         В „Преди да се роди“ (с. 17) жълтото отново присъства имплицитно чрез летния месец август и чрез падналите слънчогледи. Слънчогледите са паднали, защото са натежали от семена – отново метафора за произведение на литературата, или изкуството. Веднъж слънчогледите са алюзия към слънцето, от което сякаш идва вдъхновението (т. е. семената, които в случая са и в ролята на плодове), но и алюзия към паднало слънце. Слънце, паднало в своето издигане. Паднало, защото не са се оправдали очакванията на наивността; паднало, като слънчогледа „навело глава“, защото е осъзнало несъвършенствата на света. Години по-късно наблюдаваният от лирическия аз обект-творец продава слънчогледови семки, но също така „чопли семки, отброява люспите“ и „плюе върху годините“. Творческият акт продължава във времето, реализацията на твореца също… Но надеждите, очакванията, идеалите са се стопили. Дали изкуството е виновно за това, или срещите със суетата в баналното ежедневие- не е пояснено. Споделено остава единствено разочарованието.
         В „Четат между редовете“ (с. 18) жълтото е загатнато от кратките фасове, които директно са представени като „дребни истории“, вероятно надгробни епитафии, или възпоменания за вечността – надписи с мъдрости, оставени от владетели – строители, като хан Омуртаг, ... или български майстори – дърводелци, зидари и зографи, оставили спомен за историята и имената си върху сградата; чешмата, стенописите, олтарите на църквите и манастирите. Фасовете са кратки, но светещи, или изгаснали – те са следи от акта на тютюнопушенето, който в своята дълбочина тук, в тази стихосбирка, а по-късно и в „Amor Fati”, е по-скоро метафора на дишането и издишането, на спирането на дъха и упойването от извършването на творческия акт. Упойване, напомнящо за пиянството на Рафе (от Рафаил (българският вариант на Рафаело)) Клинче в четирилогията на Талев. Неслучайно, по-нататък в творбите си, авторката ще нарича перото и писалката „моето длето“.
         В „Началото“ (с. 23) жълтото отново е загатнато от „лунната пътека“ - единствената траектория. Или с други думи творчеството е единственото нещо, което има смисъл, в което има чистота, в което надеждите и очакванията са живи и успяват да се оправдаят, осъществят. Там е въздухът, дишането, свободата. И неслучайно в някои от следващите стихове ще става дума за свободата и сиянието, във връзка с философията на Ж. П. Сартр.
         В „Пътуване към“ (с. 30) „Полетата от злато / са част от алхимичното ни въображение / от пътуването към.“. Тоест лунната пътека е метафора за линията на пътуванията, в които творците, провокирани от наивността си, от илюзиите, от мечтите си, си въобразяват полета от злато. Миражи в пустините, независимо дали сред пясъците на юга, или сред затрупаните със сняг минни находища в Аляска.
         В „Носталгията по отлитащите самолети“ (с. 60) жълтото се спотаява в златистите оттенъци на захарта, която се слива с кафето при разбъркването. Разбъркване – „жест на безмълвно странстване / на пространството отвъд прозореца, / на отлитащия самолет/ приземяването на мечтата“. Разбъркаване – алюзия към творческия акт, алюзии към сладостта на захарта – сладост на желанията и на мечтите, осъществяващи се чрез милионите напластявания на жълтото, постигнали цвета на кафето… Кафето, което всъщност е алюзия, метафора за така жадувания, свят на мечтите „отвъд прозореца“, но също така и пространство, което може да „приземи мечтата“.
         В „Портрет от първи прочит: диптих“ (с. 61) жълтото и нюансите, в които може да бъде открито отново са провокирани като алюзия от названието на държавата – Египет. Египет е недостъпната земя, отключваща представите за слънце (бог Ра, жълто, оранжево, червено); пясък (бежово, кафяво, златисто); глина – сгради и керамични съдове (червено, жълто, охра, кафяво…), пирамиди – бежови островърхи храмове (гробници, приютили знание, изкуство (скулптури), магически слова, балсамирани мумии, безценни съкровища, мистичност и тайната за връзката между отсам и отвъд), повдигнали челата си към слънчевия диск. Неслучайно в първите щрихи пръстите, тялото, челото – шапката (короната обединяваща символите на Горен и Долен Египет) на наблюдавания обект/ субект напомнят за фараона, за да постигнат във финала цялото изображение на недостъпното божествено отчуждение на статуята – символ на Египет… А вероятно това е статуята на някой бог. Дали пък не е някой от фараоните – пореден законен син на Ра?
         В „Части на речта“ (с. 63) виното е в основата на вдъхновението. То бива отпивано от поетесата, докато твори, докато изписва редовете. Капките, които съвсем случайно попадат върху повърхността му, сякаш са печат, подпис, удостоверяващ авторството на виното, или поне съгласието му с написаното. Както казват римляните, а и както често обича да се изразява Поли Муканова, повлияна и от тяхната традиция в историята, литературата и философията: „In Vino Veritas!” - „Истината е във виното!“. Следователно ние можем да тълкуваме поезията й като опит за достигане до…, начин на казване на…; изобразяване на… истината. Тоест, ако перифразираме латинската сентенция, в този случай се оказва, че: „Истината е в поезията/ изкуството!“, защото в творбата виното извършва акта, или поне подтиква към акта на писане/сътворение. Цветът на виното е червен, като цветът на пламъка. Често оттенъците от неговите рубинени капки остават бледи оранжево-жълти отпечатъци. Цветът на виното, както и вкусът му, зависят от местоположението на лозята, от качествата на почвата и от съприкосновението на гроздовете със слънчевите лъчи. Неслучайно Дионис – богът на виното, веселието и карнавала - е един древногръцките богове, които, освен с всичко друго, са свързани и със слънцето (въпреки върховното място на Аполон в тази йерархия по отношение на слънцето). Така че нюансите на истината често са слънчевите петна, оставени от виното - медиатор между слънцето и поетите.
         В „Повеят на вятъра“ (с. 64) топлината на жълтото прелива в кафявите тонове на падналото (есенно) листо. Листо, откъснато от своя клон (дърво). Сред хилядите въпроси, които авторката провокира у реципиентите са и: „Откъсва ли изкуството, с помощта на времето, човека от собственото му аз, дължащо се на корените му, на родословието… или напротив - заздравява връзката между тях?“; „Килия ли е (Затвор ли е) изкуството за твореца?“; „Сменяме ли реалността с илюзията за друга реалност?“ (Вятърът сменя сезоните с тапети).
         В „p.s.“ (с. 65) жълтото преминава в оранжево-червено – нюансите на „жаравата“ – нова метафора за поезията, като място, където е останало „живото въгленче“ на желанието – резултат от невъзможността за притежанието.
         Представите за топлите цветове – жълто, оранжево, охра, червено и кафяво са провокирани в „Postantique” (с.73) от амфората. Макар и описващо края на античното, под влияние на повторенията в модернизма (Обява в „ Deus news”: Търси се Helen.”, стихотворението е пропито от топлия слънчев полъх на Гърция, на Средиземноморието.
         В „Homo Faber” ролята на амфората от предишното стихотворение, която провокира представи за жълтото, оранжевото, охрата, червеното и кафявото, този път е взета от глината - материалът, от който биват създадени амфорите и всички други керамични предмети за бита, известни от античността. В тази творба отново биват съчетани знанието, въпросите за смисълът на живота, на изкуството, на реализацията, на вдъхването на живот. Глината е материалът, от който са изградени хората: творецът - баща, неговата дъщеря (лирическата говорителка) и техните творения. Творците са едновременно творения и повторения на Творецът – Бог, но и на своите предшественици-родители. Тук примерът е даден с баща-дъщеря. Имплицитно тук е зададен въпросът за смисълът на повторението, водещ към проблемът за традицията и наследството- канонът в изкуството и литературата. Жълтото, оранжевото и червеното присъстват и чрез огъня в Пъкъла, където глината застива във форми, а умът, според авторката, продължава да твори. Извод, в който прозира въпросът: „Дали изкуството, и въобще съвременното изкуство е Богоугодно?“, но същевременно и убеждението, че такава е природата на човека, това са функциите, които „сякаш е програмиран“ (пак от Творецът-Бог) да изпълнява. Това е и последната творба в „Мигове в кибритена кутийка“, където присъстват жълтото и другите топли цветове, с които взаимодейства, за да се появи отново в следващите две книги.

         „Amor Fati“

         Във втората книга на Поли Муканова жълтото, неговите нюанси и препратките и алюзиите към тях могат да бъдат открити по-пълно в общо десет творби. Първата от тях е „Няма нищо ново под слънцето“. Следващата е „Думите се претопяват в луминисцентна светлина“ (с. 15). Тук нюансът на жълтото, ако въобще авторката има предвид най-често използваните в ежедневието лампи, характерни за съвременните предприятия и учебни заведения, е по-различен, защото жълтото избледнява, отстъпвайки място на бялото и дори на синкавото (според случая). Тази светлина е в основата на пророчествата, предопределеността, изговорена от животът на всеки. В следващия фрагмент „Кафето ми изстина“ (с. 15) поетесата се тюхка (кахъри), че кафето й изстинало, а пътуването финализира траекторията си в тази творба, където всяка метафора е невъзможна в полето на затлачването. Тогава „И литературата е само книжно тяло. На лавицата в хола“. Топлото (горещото) кафе е иззело функциите на виното от „Части на речта”. То е вдъхновение, подтик към извършване на акт на сътворяване, извайване, писане… Натрупването на наситено жълтите тонове, от което се е родило кафявото, е изгубило топлината на своите съставни части (жълтите тонове – светлината на слънцето- „части-те на речта“). Затова литературното вдъхновение е потънало в „блатото“ на студеното кафе. В „Събудих лятото…“ (с. 21) жълтото присъства чрез жълтия чадър, който лирическата говорителка разпъва на балкона. Жълтият чадър е метафора за слънцето, а също и за творбата. Докато лятото е метафора за поетичното вдъхновение – лято (из-лято; из-ливащо се). В „Ромът е пиратско питие…“ (с. 27) топлите нюанси на жълтото, преливащи в червено и кафяво, събуждащи усещания за вкусът на напитката и топлината, разливаща се по вените, са прелюдия към „корабокрушение“. Сякаш в този случай алкохолът спасява човека, подобно на спасителен пояс, подгрявайки го за срещата със студените вълни. Макар че често именно напитката е в основата на опиянението, което може да доведе до крушение. И веднага след тази творба авторката споделя („Похвали се, че…“ (с. 27)), че харесвала своя познат с цигара, а не като настоящ въздържател. Сякаш цигарата е онова, което му придава вид на творец, на мислител. Другото е празнота. „Споменът за Охрид“ (с. 34) е достатъчен, за да предизвика представи за слънцето и топлината. Кашонът на Орлов мост („Знаци край пътя“ на Иво Андрич“(38)), където лирическата говорителка е открила книгата на Иво Андрич твърде вероятно е бежов или кафяв. Слънцето присъства и в „Сюжет за малък разказ“ (с.41) в читалнята на библиотеката на артистите. То е извикано в двете изречения на Големия (актьорът Наум Шопов). Жълто - радост от отправения комплимент, вероятно предизвикал и слънчево настроение и усмивка у лирическата говорителка (но за това тя нищо не споменава, а може би очаква да се досетим). В „Обичам те сутрин…“ дъхът на кафе и на портокал предизвиква асоциации за жълто, устремено към оранжево и многобройни напластявания на наситено жълто до кафяво. Всъщност това са аромати на нюансите на жълтото, аромати на любовта и незабравимите стойностни мигове.
         Всичко това сякаш е заявено още в „Предписание“-то чрез липсващия пламък още в мотото от „Неудобството да живееш“ на Емил-Мишел Чоран: „Що е афоризъм? Огън без пламък“, т.е. духовна светлина за осъзнаване, а не прагматичен пламък.

         „Мидите имат две страни“

         Жълтото и неговите нюанси отново гравитират между скръбта и радостта, между мъката и любовта, между унищожението и съхранението в „Мидите имат две страни“.
         Звездите – самота сред необятните вселенски простори; фасовете на каменоделците, извайващи творбата-камък; огньовете и свещите по стърнищата на Задушница; бежово-кафявия цвят (провокиран от дъха на бадемите); светлината – сияние синтезират нюансите на жълтото, в които е заключена горест.
         Но жълтото и неговите нюанси са символ на надеждата, на любовта, на знанието, на приятелството, на лятото, на романтичните копнежи - един „Шпалир от надежди“. Те са вплетени експлицитно и имплицитно в „Изгрева в сърцето“ (с.15); в „Земя на необятното слънце“ (с.20); в „Македония“ (с.21); в босите стъпки на свободата в пясъка (с. 26); в цветовете, които огънят оставя като отпечатък върху хлябът, замесен от бащата за Орлите („Бащата меси хляб“ (с. 27)), чрез който достига Бог; в пясъка („Като нестинарка“ ( с.35)); в отблясъците на вълните (често и златисти), хилядите падащи звезди („Диаманти“ (с. 36)); в „Градът говори“ (с. 43), „Велестово“ (с. 44) – представите (спомени и мечти) за Македония.
         Значителна част от творбите от първите две книги са поместени в третата. Така поредицата придобива по-ясни очертания, приближаващи я до метафората за мидата, която има две страни - съединените черупки. Но най-ясно тази връзка се откроява чрез жълтото и неговите нюанси, които, макар и като метафори, алюзии към знанието, любовта, светлината, сътворението, стремежа към Бог, могат да се интерпретират и като „ореол“; „аура“, обграждаща поредицата, заемаща очертанията на нейната форма. А именно в „Amor Fati“ творбите, в които откриваме жълтото и нюансите му, са по-малко, сякаш книгата с фрагментите и афоризмите е онази нишка между двете половини (черупки), свързваща ги в единно цяло, в ролята на гъвкавото сухожилие и двата мускула („пантите“), които спомагат за разгръщането и затварянето на двете половини. Неслучайно структурата на творбите в „Amor Fati” е най-стегната, има най-голям синтез – сякаш за да потвърди предположенията на читателите, че играе ролята на сухожилието и мускулите, на които се крепи целостта на черупката на мидата. Мидата има хриле. Неслучайно в своята свързаност творбите в цялата поредица често извикват представата за ритмични редувания на вдишвания и издишвания. Поредицата живее, пулсира, има своето сърце и вероятно, ако се вгледаме по-дълбоко, бихме открили какви са ролите и функциите на отделните творби. Със сигурност обаче поредицата като мидата „филтрира“, прочиства емоциите, търси обяснение, за да достигне до радостта и слънцето на живота.

---

Поли Муканова. Мигове в кибритена кутийка. Издателство „Алтера“. София, 2009

Поли Муканова. Amor Fati. Народно читалище „Зора“. Кюстендил, 2012

Поли Муканова. Мидите имат две страни. Издателство „Огледало“. София, 2015

^* Представеното тук е малка, въвеждаща част от по-голям текст, посветен на поезията на Поли Муканова, който след довършването му, ще бъде публикуван в цялост. - б. а.