Тези дни се случва да попадам в коридори на официални задания, из които се носят кухненски аромати. Теснотията, жълто-бежовият цвят и вградените тук-там врати за парно (понеже радиаторите са в стените) неусетно ме връщат към коридорите с гардеробчето с емблеми, където са пантофките и престилката на всяко дете в детската ясла или градина. И се сещам за морковите, които леличките садяха до пързалките. А на есен, под надзора на учителките, уж случайно ги откривхаме, като безценни съкровища, където обикновенно играехме. Мдааа!
         Когато се случеше навън да е лошо времето, пейката в залата на групата беше автобус. Най-отпред сядаше шофьорът, а другите зад него. Имаше и такива, които обичаха да стоят прави. Те проверяваха билетите. И нямаше нередовни пътници. Всички си имахме билети - я листо, я някое накриво скъсано парче хартия.
         В двора имаше няколко железни влака. Ние все се уреждахме на най-хубавия, с вагоните, които бяха с пейки и синджирчета, вместо врати. Приличаше на истински, като от каубойските филми. Имаше си отделен локомотив с различни ръчки и кормила. И малко беше трудно да бъде завзет от индианците, Бъч Касиди или някой местен Джон. „Бог създаде хората, а мистър Колт ги направи равни! Стойте и не мърдайте! – каза веднъж Митето и извади от джобовете на престилката, които му служеха като кобури, два водни пистолета – Аз съм Били Хлапето! Ще се кача да обискирам вагоните. Къде криете президента?“. Махна с ръка всички от обсадата да се разпръснат на разстояние. Избра двама, с които да претърсят и започна проверка. Двама откопчаваха синджирите и търсеха президента.
         – Ау! – изпища едно момиче – Ама аз съм дама, президентът е мъж!
         – Че откъде да знаем, че не го криеш под седалката или дали не се е дегизирал като жена! Я, ставай, да видим!
         „Били“ реши да търси на „тавана“, както нарече горната част на вагоните. Покривът си го биваше. Ставаше за разходки. Края му граничеше с овалния прозорец на локомотива, където машинистът можеше да си отнесе някоя и друга костилка или фунийка от тръба. Претърсването остана безрезултатно и бандата се оттегли, без да пипне дъвките „Идеал“ и бонбоните „Теменужки“ или „Снежанка“ на пасажерите.
         Някои все се налагаха, че искат да са машинисти... Но един ден някой от нас здраво извика: „Аууу! Тук мирише много лошооооо! Не искам да съм машинист... Днес!“. Посреднощ група ученици от горните класове прескочили оградата да пушат цигари и да пият бира, че да не ги хванат техните за ушите. Беше „време на голямо криене от големите“ за скрити удоволствия като цигари, бира и целувки. Явно кавалерите от компанията бяха ползвали локомотива за тоалетна. Понеже беше по-висок от вагоните и там са могли да влязат...

         Та мисля си аз и днес, големите все ще се намесят където не трябва, когато не трябва и ще развонеят ситуациите така, че нови ситуации няма да се родят поне още два-три дни. Нищо, че учителките веднага след това загрижено ни строяваха отново и питаха дали някой не се е изцапал с нещо, докато е бил вътре. А след като се убеждаваха, че всичко е наред, ни пускаха пак, но на пързалките и катерушките, без достъп до влака. В който вече са влезли хигиенисти да изчистят и дезинфекцират...
         Ма кофти е и да си все отпред – локомотив или машинист. Трябва да успяваш да излизаш непокътнат от разни ситуации.
         Така е то – малко сме пораснали, но не сме се променили много. Пак сме си същите.