По непонятна и за самата мен закономерност, животът ми е низ от нескончаеми обрати, винаги в посока най-немислима, най-несънувана, най-немечтана и почти винаги – най-противостояща на дотогавашни желания и представи. Отдавна реших, че това е неизбежният пръст на съдбата за определен човек и накъдето му посочи в решаващ момент, той безотказно трябва да се отправи натам. Не можеш да се противопоставяш. Изненадата, пред която те изправя, с първата своя повеля те зашеметява като гръм от ясно небе, сетне някаква неведома сила те омагьосва и ти тръгваш с рогата напред към най-непознатото, най-несигурното, най-неподозираното предизвикателство, тръгваш от любопитство, после продължаваш да ускоряваш крачката от интерес, после подтичваш от амбиции, после препускаш с настървение, после... После не можеш да се спреш. Но идва миг, когато се плесваш по челото, заковаваш се като дирек, обръщаш се назад и дъхът ти секва. Какво се случи? И как така се случи? И защо се случи?
         Като дете гласът ми секваше от вълнение и страх пред телефонната слушалка, направо изчезваше и от стегнатото като в менгеме гърло не излизаше нито звук. Половин век по-късно същият този глас, ясен и отчетлив, звучеше през микрофон и телефонна слушалка в България и в Европа – обикновено от време на време, но пък всеки божи ден през една размирна като жарава година. Мечтаех да стана лекарка, приеха ме, но както тръгнах да се записвам, пътьом се отбих в Софийския университет и след кратко размишление се върнах у дома новоизпечена студентка от специалност „Ориенталистика“. Вместо да се занимавам с османските документи и персийския език, обстоятелствата се стекоха така, че аз се развихрих из съвременния турски език. Не се затворих сред прашните хранилища и тихите библиотеки, ами отидох в стихията на Националното радио. С конкурс отидох, по времето, когато нямаше конкурси освен за говорители. Радиото обаче е магия, оплете ли те веднъж, няма спасение. Не бях от началниците, а от мравките. И ето ти творчество – отначало плахо, после все по-назряващо, с магнетофони, режисьори, актьори, малки и големи студиа, монтажни кабини, репортажи, интервюта, художествени съвети... Разнолико творчество, все по-освободено и надарено. Потупваха ме по рамото, викаха ми „Браво“, награждаваха ме с похвални директорски заповеди. И аз все повече и повече се забързвах. Бях редактор на всякакви рубрики през годините – предавания за деца и за жени, за писатели, поети, художници, музиканти, литературно-творчески срещи в ефира, хумор и сатира, драматизации и пиеси, съвременна българска литература и класика от „Златния фонд”, световна класика, жив хумор и сатира... Години наред – на турски, после години наред – на български, в Радиотеатъра. И паралелно с това – вече във фазата на препускането – и хоноруван преподавател по „Практически турски език“ в Софийския университет за няколко години, и преводи на класици от турската литература за издателство „Народна култура”, с допълнителна редакторска и рецензентска работа пак за там. Още има: пак паралелно с това (разбирай Радиото) – сътрудник на Радио „Свободна Европа“ през нажежената от политически събития и страсти 1990 година, трите последвали години - кореспондент в България на Информационната агенция „Източноевропейско християнство“ със седалище в Мюнхен. На това му се казва журналистика. Е, бях журналистка. И една от първите у нас, които разбраха що е то свобода на словото. И не само го разбрах, но го и упражних. От тук нататък много неща ще бъдат „бях”. Бях индивидуален член на Международната федерация на журналистите със седалище в Брюксел, бях поканена от Съюза на германските журналисти в Курс по радиожурналистика за обществените медии във Висбаден през март 1991 г., две години по-късно изнесох доклад пред Конгреса на преводачите с турски език в Одрин, организиран от Съюза на турските писатели с участието на всички балкански страни. За няколко месеца редакторска дейност в издателство „Просвета“ организирах нещата така, че да бъдат издадени избраните есета на Димитър Коруджиев „Всичко е история“ (1999 г.), избраните повести и новели на Боян Папазов „Всичко е любов“ (2000 г.) и избраните памфлети на Иво Беров „Мижи, Боже, да те лажем“ (2000 г.). И едва след това се поспрях. Като се обърнах назад, не повярвах на себе си. Нищо от това не бях искала, очаквала, сънувала, мечтала. Изглеждаше като низ от случайности, но не беше. Аз си знам, че всичко започна от мига, когато някога се видях на челното място в списъка на новоприетите 15 студенти „ориенталисти”, над всичките изброени 12 привилегировани по разни параграфи момчета и момичета. Аз, непривилегированата, се заковах, невярваща, вкаменена, без никакво горещо, студено или каквото и да е усещане, стоях си и гледах, престанала да виждам. И тогава за пръв път, изневиделица, ме връхлетя, съвсем реално осезаемо, но невидимо озарение: „Това е съдбата ти“. Послушах съдбата си. Никога не я упрекнах. Благодарна съм й. И си вървя с нея по нелекия друм.
         Като ме попитат за творческа биография, обикновено представям едно съвсем лаконично изброяване на някои от най-задължителните за този документ елементи – образование: висше, еди какво си; вероизповедание: православна християнка; езици: турски, френски и руски; и т. н. Този път обаче малко пофилософствах, защото тръгва по собствен друм първата ми авторска книга с истинските истории за живяли някога човеци. А другите истински човеци, които ще я четат, така по-лесно ще усетят защо са ме вълнували, защо съм ги издирвала и проучвала в продължение на почти две десетилетия, защо в крайна сметка съм ги написала. От творческата биография няма как да изброя стотиците писания, които витаят някъде из ефира, няма как да вместя и предългия списък от кореспонденциите за германските медии, нито пък ще цитирам заглавия на книгите, които съм рецензирала и редактирала. Ще подредя само художествените ми преводи на издадени у нас турски писатели класици от XIX и XX век и на уникални странствуващи поети от XIII до XVII век, защото от тяхната мъдрост, от освободената им още през ония векове мисъл и от космополитното им човеколюбие съм се поучила мъничко и аз. Ето ги в хронологичен ред:
         1. Сабахаттин Али, „Мадоната с коженото палто“, повест. Изд. „Народна култура“, С., 1983 г.
         2. Назъм Хикмет, „Черепът“, драма. // „Назъм Хикмет – Избрани творби“. Том І. Изд. „Народна култура“, С., 1984 г.
         3. Халит Зия Ушаклъгил, „Забранена любов“, роман. Изд. „Народна култура“, С., 1992 г.
         4. „Откак ме озари любов“, избрани стихотворения от ашък-сазови (странстващи) поети от XIII до XVII век: Хаджъ Байрам Вели (XIV век); Кайгусуз Абдал (XV век), Пир Султан Абдал (XVI век); Кьороглу (XVI век); Караджаоглан (XVII век).
         И така, като се поспрях и поогледах, като не повярвах на себе си какво съм сътворила, поех дълбоко въздух и пак продължавам нататък. Само че без препускане. Нормално седя и си превеждам на спокойствие чудесна художествена литература, още по-нормално искам да си довърша почти написаната документално-художествена друга книга на съвременна тематика – спрях я, за да се освободя и отърся от все по-обсебващото ме присъствие на виденията от „Дамга за обич“. И ми е добре. Една интернет читателка ми пожела творческо дълголетие. Дано да го имам, защото има и още много за разказване.

гр. София, 24 юни 2009 г.
Хуба Филипова