Втора награда на конкурса, посветен на 70 г. от смъртта на Йордан Йовков!

         Била известна с десертите си. И със страстта си към черното. Цяло чудо е, че не се е сетила да продуцира черни десерти. Майка ми, нейната дъщеря, ги изгаряше до съвършенство. Курабийки, кексове, тарталети - всичко съм вкусвала, пропито с онзи невъобразим вкус на прегоряло, който дори кокошките на комшийката не харесваха.
         Аз не мога да сготвя дори бъркани яйца. Наследила съм от баба си единствено любовта към черните дрехи. Имам дори черна кърпа за глава, фина дантела, хармонира съвършено с очите ми. И нямам повод да я сложа, била траурна. За мен е просто ексцентрична, но загубих право на мнение, защото съм в инвалидна количка. Не мога да изляза на улицата, докато не бъде одобрен външният ми вид. Имам избор от шапки с козирка, но най-важен е гланцът за устни, защото внасял свежест. Така да е, отива си с всичките ми ризи.
         В проклетата количка се очертава да изкарам още месец-два, после започват процедури по раздвижване. Катастрофите са гадно нещо и водят до елементарна зависимост от обслужващия персонал. Особено ако е майчински настроен, той винаги изисква безпрекословно подчинение. Пък аз някак забравям да отговарям на изискванията.

         Каква дъщеря си, нямаш елементарно уважение.
         Пожали труда ми.
         Медът е полезен. И морковите.
         Цигарите са вредни, почерпи ме една, защото не издържам вече.

         На шестата й става лошо. Нещо с кръвното. Аз все още съм в количката, не мога много да помогна, затова нося чаша вода. Тя се задъхва, но все пак ми изчита лекция за вредата от тютюнопушенето. Аз си запалвам цигара. Едва втората за деня.
         После ям морков. И ябълка, на която не обелвам кората. Защото ме мързи. Но в кората има нитрати. Слушам лекция за нитратите. Въобразявам си, че в ушите ми има слушалки, слава Богу, вече са достатъчно малки и няма да се забелязва, ако слушам реге. само трябва да внимавам да не си тактувам.
         Не искам да съм неблагодарна.
         Нима наистина съм.
         Има думи, които не обичам отскоро: виновна, благодарност, слушаш ли ме изобщо, не бива, защо, изпи ли си лекарствата.
         Да, изпих ги. Тях и осемдесет чая за последната седмица.
         Водя невъобразимо количество разговори. По телефона, в чат и скайп. Не искам посещения, съпроводени с букетно-натуралносоков привкус.
         Всичките ми роднини обаче дойдоха, след цивилизованите петнайсет минути имитирах отпадналост. Сложиха ме да си легна и пиха кафе с литри в кухнята под съпровода на собствените си охкания. Поне не ги чувах.
         Каква е цената на щастието.
         Забравила съм да бъда мила.
         Не е от лекарствата. От тях само имам лош вкус. И кофти цвят на лицето. Не искам да изглеждам така, дори и за месец.
         Нима се самосъжалявам. Не, не се. О, да, самосъжалявам се и още как.
         И в дългите следобеди се сещам все по-ясно за баба си. За страстта й към черното. За уханието на сладкишите и хлябовете й. За мекото бяло на косите й и как светеха в тъмното. За забравени думи - нощви, нани-на, дай да духнем удареното коляно, никога да не боли, зайченцето бяло, филия с масло и чубрица, на баба детето. Вече не е просто широк силует от детството ми. Имаше шарен пеньоар, престилката й миришеше на утеха. С мама се смееха дълго, докато варяха компоти. Аз търчах из двора.
         До чешмата имаше ръчна количка, не обичах скърцащия й звук. Сега аз издавам същия.
         Дали съм чула още тогава скрибуцането на днешното си лято?
         Това ли чух, докато колата излизаше от пътя и спирачките разкъсваха нощта, а воланът в ръцете ми оживя.
         Затова ли цял живот настръхвам от писъка на метал о метал. В дъното на гръбнака ми изтръпват всички нервни окончания, щом се потъркат нож и вилица. Точно там, където сега съм съвсем безчувствена. Нямам крака. Само колела.
         И не се самосъжалявам.
         Само незабележимо отливам поредния горещ чай върху бедрата си. Нищо не може да ги събуди, но кожата леко почервенява.
         Мама се обръща и по навик виждам укора в ъгълчето на устните й. После изведнъж се спуска, почиства ме и ме успокоява, на всеки се случва да се полее, казва.

         Изгори ли се.

         Не чувствам нищо.
         Беше нарочно, ми иде да кажа, но не бива. Не е прилично.
         Отбръмчавам с количката към прозореца и оттам набирам смелост за едно „Съжалявам“. Баба ме научи да се извинявам.
         После си чупвам от маминия кекс. Горната коричка е прегоряла, мирише гадно, но не личи под всичката пудра захар, с която го е маскирала.
         „Вкусен е“, казвам и тя обещава „Ще ти покажа как се прави, когато се оправиш“.

         После ми се реве до вечерта.