Да, винаги е трудно да споделиш спонтанната сладост от срещата с добрата поезия… особено, ако се напъваш да го правиш с литературоведски инструментариум. Затова най-адекватно в случая е, да цитирам силните места на стихосбирката, както я е подредила Бина Калс. А тя звучи единно, но не поради някаква из/кусурена завера, а поради силния темперамент, който излъчват стиховете и… т.е. има стил в цялата работа. Което е най-съществено в една литературна творба. Бина Калс пише много осезаема и същевременно високоабстрактна поезия /„да осезавам безкрайното с малко думи“ - не е ли това смисълът на поезията въобще?!/: затова допринася твърде и формалното съвършенство на белия стих, който авторката е овладяла като естествен говор. Това, че авторката живее в Бургас, също трябва да бъде отбелязано, а и то няма как да бъде пропуснато, … морето /онова „сарматско море“ на Фотев, в чиято обтекаема памет митът за странстващия „арго“ и плача на сирените е още жив…/ присъства в пейзажа, облъхва го със солен въздух и с нажежени до бяло отблясъци - материците от светлина, субстанциална за направата на поезията… Това са стихове на сетивната емпатия; чувстваме заедно с поетесата епидермалната радост от слънцето, редувана от тъмните „следи на облаците“, пролазващи по гърба на земята… Лексикално стиховете обхващат предимно природни елементи, те са част от еволюцията, и рамкират тази уловена в ласото на думите натуралност - с чувствителността на естественото същество, с горещото тяло на жена, чийто прабаба е ахейка, и хладноструящото спокойствие на ума същевременно, „уязвима и самоуверена“, в тези раздели на човешкото…

        Прави впечатление, че тази поезия разиграва предимно ритуалите на лятото, нейната страстна сафическа менталност е несъмнена: от там е особената диалектика на приливните буйства на южняшката кръв… както и в сферата на видимостта: „очите изневеряваха на разплетени миражи…“; „виждам как статуите на дъното раздвижват потъналите кораби“; както и загатнатата, метафизична „незримост“, изразена чрез синестезийни ефекти: „мълчанието на мъховете по северните страни на скалите“; „вятъра с игличките на свечеряването“; „необозримото нашествие на далечния прибой“; „безкръвните белези на отсъствието“ и т.н.

        Поезията на Бина Калс бих определил като игра на симетрии: отблясъци, чийто съответен, бистър първоизточник интуитивно търсим и намираме наоколо… кой знае, може би точно това е мъдростта… умелостта на детето, пред което природата още не е спуснала булото на условностите - през които да вижда красотата на белия свят…

---

„Висока вода“, Бина Калс, Изд. „Български писател“, С., 2006