Читателю, държиш в ръцете си книга, всеки ред от която е съзвучен с туптенето на сърцето на своя създател. Кратките есеистично-философски епизоди, които съдържа, са плод на търсене, продължило цял живот; търсене незавършено, каквото е всяко търсене на изконното, но търсене, оставящо след себе си дълбоката следа, по която да се водят мнозина, посветили се на същото начинание.
         Това е също книга, съзвучна с всяко време, в което се срутват стари кумири, а понятията се оказват толкова ограбени, изкривени и изпразнени от съдържание, че се налага спешна акция на преоткривателство, на спасяване на словесния смисъл... Всяка, дори най-дребната дума е закодирана в най-чистия си вид в дълбините на всекиго от нас. Но житейските и историческите обрати, с нашето често фатално съучастие, замъгляват първоначалния блясък на думите, натрупвайки отгоре им камари от непроницаем житейски тор. Хората, иначе родени за хармония и взаиморазбирателство, изведнъж се оказват пленници на думите: същите думи, които в друго време са ги свързвали и сгрявали, днес ги изправят настръхнали едни срещу други. Всяка човешка група – било поколение, нация, партия, религия или обществена прослойка – е подхванала ожесточена борба за монопол върху словесния смисъл, за сметка на всички останали. Жалко зрелище на огромна човешка менажерия!
         В тази какафония от вътрешно разстроени хора винаги се намират люде, които ясно виждат болестта на своето съвремие и съзнават, че оздравяването на обществения организъм не минава през създаване на нови, „ по-чисти ” организации, структури и закони, щом като думите, които текат през тях са все същите замъглени и исторически заразени думи. Такива хора съзнават, че се налага спешно „словесно лечителство” – дело на отхвърляне на дебелите пластове кривосмислие, задушаващи словото; дело на съживяване и настройване на думата, за да зазвучи отново в изконния си смисъл, заложен в нас от Създателя. Само когато думите затрептят разбираемо между хората, само тогава може дасе надяваме на взаимосвързано, отговорно и – защо не – по-обичащо общество.
         И като че ли във времена на загубени посоки, на изкривени пътеводни знаци, търсещият първичния смисъл човек прибягва до краткия изказ – сякаш се бои, че всеки грам излишна описателност може да провали начинанието му. Търси най-краткия път между себе си и словото, търси словото в себе си, но и себе си в словото – на нивото, където човек и слово се сливат в едно. Иска да намери същността си в словото, защото всъщност загубен е човекът – отпадналият от вечността съвременен човек... Речта му става суха, декларативна и, бих казал, съдбовна. Търсачът на смисъл осъзнава огромното историческо тегло, което си е самоналожил и в своето напрежение – напрежение на обтегната тетива – изстрелва кратки сюблимни фрази към интуитивно схващаната цел. И ги записва. Знае, че в напрегнатостта си понякога пропуска целта, но не спира, защото помни, че благородството на делото стои над стремежа да бъде съвършен; че единствено съвършен е поривът в сърцето му. Той е самотник, самоотделил се доброволно от суетната глъч в името на своето призвание; и именно тази тежка за човека самота придава на написаното трагичния облик на човешкото страдание. Самотникът-търсач на смисъл знае, че думата е вечна като страданието и че не може да се достигне до вечното в думата, без да се премине през горнилото на страданието... И каквото открие, той не го пази за себе си – този най-често незнаен пророк поучава, отрича отрицаемото, възхвалява възхваляемото – но не заради суетния гъдел на манипулатора, а защото дълбоко страда за спасението на своя ближен. И е петимен за неговото издигане и облагородяване.
         Читателю, повече думи са излишни. Оставям те насаме с тази книга: търси думата.

---

^* Текстът е предговор към книгата: Фернандо Орландо (Орола). Преживявания. Изд. „Солвек“. София, 2002 г. Превод: Константин Димитров.