И ето ме, аз пак съм малкото момче,
играещо самичко на брега
и гледам пак с уплаха към вълните
как с влажни пръсти късат и отнасят
пътеките от пясъчните ми нозе...

 

И пак тревисти звуци се обаждат в мен,
там, дето дълги дни мълчание цареше -
от камъка ме гледа малък гущер
и с писъка си меко ме пробожда -
над острова се вдигат птици, които
с нищо вече не задържам...

 

И бавно, много бавно се разпуква
напъпилият кактус върху склона
и в сипея се вкоренява здраво - чакам
от изсъхналите раковини
да доловя ронливия си глас: изричан
не от мен, и мене търсещ...

 

1968

предишно стихотворение | следващо стихотворение