Посред пътя
в далечината край дърветата
         проскърцва кола.
Конят трепва, медената пита на слънцето
         тече в земята.
Под чергилото, в мрака, играе момченце -
         на бузката му - капка клей от борика.
Бащата, с едно сърце, тича към селото,
         надава глас.
Отвръщат му от полето щурци и косове.
Сам пред нощта,
         човекът седи,
         обхванал глава с колене.
Светло, като в окото на дете, струи тишината.

 

1968

предишно стихотворение | следващо стихотворение