Малкото сиво животно
с мустаци на муцунката
и усмивка между устните,
застанало на два хълбока,
източено в една форма -
приветливо, недостъпно
като божество.

 

В очите му блестят
зли дракончета,
в гръбнака му тече
скъпоценно вещество,
отпреде си люлее косъмче,
отзад остри нокът,
няма глас, а пее,
не тича, а е бързо,
руши, а не разваля,
оставя навред следи
и с лапа осмисля света,
нощем се повива в тишината
и цялата земя му е убежище...

 

Държа в ръце животинчето,
усещам топлината му,
разрошвам го с пръст и го вричам
да ми дращи и ръмжи насън,
тъмнината да ми разрови
и намери звуци
от забравени времена.

 

А сетне, когато заспя,
да ми отхапе ухото
за голямата нощна музика.

 

1968

предишно стихотворение | следващо стихотворение