Не съм нито плод, разрязан на две половини,
нито женска ръка в джоб на приятел,
не съм метафора за облак, надиплен по странен начин,
нито стих от Вергилий, завършващ на „...ис“,
не съм и крясък на първолак, замерил с шапка птиче,
а още по-малко знак за събитие, отбелязано
в календара и загубило сетне смисъл.

 

В мен няма измисленост, няма свирепост,
не плаша децата с излишна мъдрост,
не съм огромен, ни малък,
започвам тихо, завършвам звучно,
преплитат се в мен разстояния и близост:
тъй цялата гора ми е убежище...

 

1968

предишно стихотворение | следващо стихотворение