Под сините стрехи, зелена плоча -
притулено око на стар човек;
в омачканите клони бял петел,
приморски вятър, дюля във листака...
Под сините стрехи, зелена плоча,
сред храстите врата - скрипти щурче
в кованото ръждиво мандало,
мишлета ръфат тъмнината...
Люлян от гуслите на дървояди,
сляп прилеп спи в иконостаса -
самотен бог на пламенни светци,
полегнали по зидовете в мрака
с тела на пъргави животни
и с нежни, плесенясали очи
на грешници, копнеещи за ласки...
А дюлята жълтее, свети тихо,
повита в богомолна тишина
под сините стрехи, край гроба
на стария човек - око в тревата.
Тъй белият петел, луна в клонака,
пришепва на сърцето стара дума,
изровена под турска керемида;
тъй църквата, умиращ вятър,
пътува сред надгробни плочи,
набъбнали от смърт и красота...
А от небето светлина -
студена, вечна.

 

1968

предишно стихотворение | следващо стихотворение