Сега, когато есента се стапя
и слънцето, повехнало, изтича
от клоните на старата череша,
а тишината се изпълва с блясък
на стихнало небе и дюли
и с тази утолена смърт
в зениците на уличните котки,
които по стрехите се припичат
и реят погледи подир врабците,
замаяни от преснотата на ноември...
Сега, сред мириса на капещата есен,
във мене кротко се възправя
изстиващият спомен за жената,
която сред сълзи и срамни ласки
докрай от себе си изтръгнах,
за да запазя любовта си
от нейните нестройни песни
и мамещата й невярност...
Очите ми отново дирят тази,
която толкоз леко ме привлече
към своите съмнения и тайни,
към капещите звуци в мрака
на нашите любовни нощи
и със неловките си длани
приспиваше горчиви думи,
поникнали сред смърт и пустота...
Сега, под сенки на листа и грак на птици,
сърцето ми, повехнало, изтича
от клоните на старата череша,
за да си спомни за ръцете,
преплели вече бавните си пръсти
в косите на мъже приветни,
сънувани във моите прегръдки.

 

1969

предишно стихотворение | следващо стихотворение