Люлеем се сред сенките в гората,
а хълмовете тайно ни привличат -
във тъмната прохлада на дърветата
тревисти сокове телата ни обтичат.

 

Увиснали безропотно по клоните,
потапяме коси в смолите гъсти
и чакаме, кой знае защо,
с хралупите вековни да се сраснем.

 

А щом под камъка дочуем звук,
разбираме: през нас е минал гущер;
и пак под сенките лениво се люлеем,
към хълмовете с поглед пак се спущаме...

 

1967

предишно стихотворение | следващо стихотворение