От тебе не отвръщам аз лице.
Защото над пазача си застиваш
с изящно сплетени ръце
           и се подсмиваш.

 

Прочута си като онази кула в Пиза,
в усмивката ти виждат иронично тържество.
Но да... Защо се смееш, Мона Лиза?
На нас, заради нас, въпреки нас, със нас -
           или пък за какво?

 

Без думи учиш ни какъв е земният ни дял.
Понеже, Лизхен, от портрета ти личи,
           че който на света премного е видял,
           усмихва се, ръцете на корема скръства
                      и мълчи.

 

предишно стихотворение | следващо стихотворение