Тези здания ще живеят по-дълго от тебе.
Ти си мислеше, че за теб са строени.
Но те са били тук и преди.
Ти си мислеше, че ще ги надживееш.
Но те и след теб ще са тук.
Тези здания ще живеят по-дълго от тебе.
Когато сновеш из града,
понесъл пакет хартия за писане, който си купил, наивнико,
понеже това е животът ти:
осем часа се шляеш,
за да се порадваш на един,
и то дъждовен...
Когато се мъкнеш из града,
тогава теб те разглеждат
господа зданията
и се подсмиват с широки муцуни-врати.
Те ще живеят по-дълго от тебе.
Когато идваш от онази дама,
на която казваш какво да работи
(или тя на тебе - това не може тъй точно да се различи),
тогава тези неща се извисяват наоколо -
зданията;
безброй пъти си им доказвал любовта си,
но те едва й отвръщат.
Те са студени.
Зданията се извисяват,
позволяват да ги обитаваш,
но остават неми като стени
- разбира се, като стени -
и ще живеят по-дълго от тебе.
Когато отиваш на лекар,
„Дали... дали не... може би...“ -
този страх в чакалнята,
докато ти дойде редът!
„Никога вече!“ - кълнеш се тихо -
това ти е осемдесет и третата клетва в тази насока...
Когато тичаш на лекар,
безчувствен към всичко, с една-единствена натрапчива мисъл
в главата:
тогава край тебе те се издигат
и
- каквото и да направиш -
ще живеят по-дълго от тебе.
И още,
когато засвирят за погребението ти -
ах, не, днес вече не свирят, -
когато извън града те извозва боядисаната в черно кола,
автомобил,
естествено -
понеже толкова бързаш,
помисли: не си ли пропуснал нещо!
Когато те насадят в земята
или изгорят,
ако си платил 4.85 марки членски внос
и си кралско-пруски волнодумец -
когато те експедират там,
където - станал вече проблем - ти е мястото,
понеже сега си за другите трагично-досаден -
тогава тук ще се извисяват зданията,
видели всичките твои глупости, откак си роден,
защото те по-дълго са здания, отколкото ти - човек
и ще живеят по-дълго
от тебе.