Пиесата е с мироглед. Като мишленце
седи до мен Отилия, съвсем без мощ.
Един очаква след театъра каренце,
друг - сладка нощ...

 

Долага за търговците слугата,
гърми шампанско, дамата е с тоалет.
А тази шие шапки... Галя й ръката...
Какъв късмет!

 

На сцената любов и страст до изнемога,
но всичко - сдържано, прилично, с красота.
„Отилия - шептя, - цениш ли ме, за бога?!“
Ах: кимва тя.

 

И вече ми е все едно: не забелязвам
трагедията, даже чувствам малко хлад.
Щом дамата отрова глътва, казвам:
   „И съм богат...“

 

Не ме засяга глупавата им интрига!
Виж само как стърчат покрай трупа любим!
Достатъчно!
       „Отилия! - изричам. - Стига,
да си вървим...“

 

предишно стихотворение | следващо стихотворение