Някога сър Франсис Бейкън вещо се бе произнесъл, че е невъзможно едновременно да си влюбен и да бъдеш мъдър. Философът може и да е прав, но тези негови разсъждения едва ли интересуват влюбените и поетите. Защото стихията на Ероса предлага нещо далеч по-примамливо от хладната мъдрост и от умния поглед на съдника. Усещането за силен, трептящ живот, за необятност, пред която всички ставаме безпомощни, за сърдечна пълнота, от която всички се нуждаем - това може би прави любовта така възжелана и така застрашителна за духа. Но тя и разширява пределите на копнежа, а с това и пределите на съзнанието, дава възможност да се себеизживеем, тоест да се самопознаем. А нима философът Сократ не твърдеше, че такава е висшата цел на всяко знание...                        

         Да оставим мъдрословието и учените спорове на философите. Да припомним предупреждението на великата грешница Жорж Санд, че да се съпротивляваш на любовта, значи да я снабдиш с ново оръжие... Вярно е, че във всяка творба на изкуството човек намира преди всичко себе си, разбужда собствените си житейски възторзи и страдания, но най-силно преживява наново и наново своите полети и крушения в ЧАСОВЕТЕ НА ЛЮБОВТА.                        

         Гьотевият Фауст, заел се да преведе от старогръцки Новия завет, се чуди как да предаде думата ЛОГОС - колебае се между „слово“, „мисъл“, „сила“ и накрая избира „дело“. А може би все пак, за да изрази нетленната власт на „световния дух“, на оная божествена сила, която според Данте „движи слънцето и звездите“, би трябвало да каже: „В началото бе Любов“...

върни се | продължи

---

^* Есето е от книгата на Венцеслав Константинов „Гоблен, извезан с дяволски опашки.
50 приключения с привидността“, която е на пазара с марката на Издателство „CIELA“!