Хамлет: потен или дебел?            

         В есето си „Рицарят на печалния образ“ Мигел де Унамуно се учудва, че Шекспир „поради липса може би на зрително въображение“ не вижда добре образа на Хамлет и възкликва: "Кой би могъл да си представи или да изрисува Хамлет ДЕБЕЛ?"      
         Но ето че тъкмо Шекспир си е представял съвсем ясно Датския принц като корпулентен млад мъж на около 30 години, който лесно се поти и диша тежко (впрочем така е изглеждал и първият сценичен Хамлет - на Ричард Бърбидж, съвременника на Шекспир). В края на драмата (действие V, сцена II), когато Хамлет се дуелира с Лаерт, кралицата казва за сина си дословно:                                                                                                                                        

He's fat and scant of breath.
Here, Hamlet, take my napkin, rub thy brows.

         тоест:                                                                                                                                        

Той е ДЕБЕЛ и лесно се задъхва.                                                            
Ето, Хамлет, кърпичката ми вземи,                                                            
избърши си челото.

         Хамлет е FAT - със същата дума Шекспир охарактеризира прочутия си дебелак сър Джон Фалстаф от комедията "Веселите уиндзорки", изрича буквално "fat Falstaffe Hath a great Scene". Такъв си го е представял и Гьоте, първият от дългата редица тълкуватели на образа. Според него дебелият Хамлет "рухва под едно бреме, което не може нито да понесе, нито да отхвърли... От Хамлет се иска невъзможното, но не невъзможното само по себе си, а невъзможното за него." Датският принц е лишен от енергия и увереност, той страда от меланхолия и се терзае от своята немощ, която не може да проумее, той е дълбоко РАЗОЧАРОВАН - от света, но преди всичко ОТ САМИЯ СЕБЕ СИ. Затова и Гьоте - следвайки точно Шекспир - е изисквал във Ваймарския театър Хамлет де се играе от пълен актьор. "Макар и точно защото такъв един Хамлет противоречи на традицията", заключава по този повод Лион Фойхтвангер.      
         Но защо ТАКЪВ ЕДИН ХАМЛЕТ да противоречи на традицията? Защо и Унамуно, и Фойхтвангер се удивляват от пълнотата на Шекспировия герой? Откъде се е наложила "традиционната" представа, че Хамлет е слаб, изпит и бледен, строен и с красива външност?      
         Причината - колкото и неочаквано да звучи - е един ПРЕВОДАЧЕСКИ ПРОИЗВОЛ.                  

         През 1800 година в Германия излиза преводът на Шекспировата трагедия, осъществен от езиковеда Аугуст Вилхелм Шлегел. Този превод и до днес се смята за съвършен, за конгениален, той е образец за всички преводачи на "Хамлет" поради дълбокото проникване в атмосферата на творбата и най-вече поради свободния, "некласически", народностно оцветен език. Но запленен от "синьото цвете" на зараждащия се немски романтизъм, Шлегел дава СВОЕ тълкуване на Хамлетовия образ: за него са недопустими както циничните каламбури и грубостите на "прекрасния принц", така и физическата му НЕПЪЛНОЦЕННОСТ. Затова в превода на Шлегел каламбурите са изчезнали, а определението "дебел" за Хамлет е заменено с "разгорещен" (erhitzt).      
         Ето как от романтическото изкушение на Шлегел да разкраси Хамлет възниква една НОВА ПРЕДСТАВА за външния облик на Шекспировия герой, охотно утвърждавана от цяла поредица блестящи (но недебели) актьори в театъра, а после и в киното - от Йозеф Кайнц до сър Лорънс Оливие и Кенет Брана, - докато тази представа не се превръща в "традиция".      
         Българските преводачи на „Хамлет“ също са "задължени" на Шлегел за "изчистеното" тълкуване на образа. Така в превода на Гео Милев, възникнал в Германия през 1918 година, четем за Хамлет:                                                                                                                                        

Той е така РАЗГОРЕЩЕН                                                            
и се задъхва. Хамлете, вземи -                                                            
на мойта кърпа, избърши си челото...

         А в превода на Валери Петров от 1973 година намираме тази реплика на кралицата в следния вариант:                                                                                                                                        

Но много ИЗПОТЕН е и задъхан.                                                            
Вземи таз кърпа, сине, и изтрий се!

         Изглежда световната художествена мисъл - а това ще рече: и българската - вече не е в състояние да си представи Хамлет ПО ШЕКСПИРОВСКИ, а схваща образа му според романтическите видения на немския преводач Аугуст Вилхелм Шлегел!      
         (Това впрочем се потвърди и от недоумението на софийската театрална публика, която преди години можа да види в постановката на Вили Цанков един ПОДПУХНАЛ И ТРОМАВ Хамлет в блестящо, но, уви, нетрадиционно изпълнение на Руси Чанев.)                                    

         Съдбата или Залезът на боговете            

         В историята на преводаческото изкуство има случаи на осъзнати изкушения, както и на неволни преминавания отвъд ГРАНИЦИТЕ НА ИНТЕРПРЕТАЦИЯТА, имащи съдбоносни последици.      
         В исландската "Стара Еда", записана през XIII век, са събрани текстове на нордическата митология, описващи борбата на боговете и хората със злите сили, тяхната гибел, унищожаването на Земята и възникването на Нов свят. Там буквално се казва: "Небето изчезва сред пламъци, а Земята потъва в Океана. В битката оцеляват само Видар и Вали и те управляват новосъздадения свят. Настъпва нов Златен век." Тази песен е озаглавена "Ragnarök", т.е. "Съдбата на боговете".   В прозаичната "Нова Еда" на Снори Стурлусон (1178-1241) това заглавие е предадено погрешно като "Ragnarökr", т.е. "Мракът на боговете". Немският преводач Михаел Денис (1729-1800) разтълкува заглавието като "Götterdämmerung", т.е. "Залезът на боговете". Композиторът Рихард Вагнер, търсейки романтични сюжети за своите музикални драми, попада на този текст и нарича последната част от тетралогията си "Пръстенът на нибелунга" именно "Залезът на боговете". Така преводаческата грешка е увековечена и превърната в източник на цяло едно светоотношение.                                    

         Пазачи или инспектори            

         Изкушенията при превода на литературен текст може да станат причина да се прехвърлят допустимите Граници на интерпретацията, най-често поради недостатъчно вникване в същността на пресъздаваната творба. Такъв е случаят с френския превод на романа "Процесът" от Франц Кафка. Книгата започва със следната сцена: един ден в дома на Йозеф К. идват двама господа и му заявяват, че е арестуван, а после му изяждат закуската. Тези господа, облечени в обикновени пътни костюми, са наречени в оригинала "пазачи". Във френския превод обаче те са станали "инспектори" - очевидно с цел сцената да изглежда по-логична и правдоподобна. А тъкмо с това се загубва нейната фантастичност, абсурдност, изчезва характерният за Кафка ЗЛОВЕЩ ХУМОР. Знае се, че когато писателят е четял тази глава пред свои приятели, всички са избухвали в смях. Но ако в ранна утрин някой е арестуван от полицейски инспектори, в това вече няма нищо смешно. Така художественото внушение на романа е променено поради погрешната интерпретация на преводача.                                    

         Неволите на заглавията            

         Особен случай представлява ПРЕВОДЪТ НА ЗАГЛАВИЯ. Понякога е извънредно трудно да се преизрази на чужд език цялата дълбочина и богатството на асоциациите, които се съдържат в един кратък надслов.      
         Ърнест Хемингуей е нарекъл ранните си спомени "A Moveable Feast", което ще рече "Подвижен празник в календара", т.е. празник, който всяка година се пада на различна дата. Но това значение няма пряко отношение към книгата, която внушава, че става дума за неочакван ПРАЗНИК НА ДУШАТА. Как да се преведе, как да се интерпретира това игрословие? На руски заглавието на Хемингуей е станало "Празник, който е винаги с тебе", на немски - "Празник за цял живот", а българският преводач се е изкусил с "Безкраен празник". Интерпретаторското умение на тълкувателите тук е различно, но то е задължително.      
         Подобно е положението и със заглавието "Die Verwandlung" на прочутия разказ от Франц Кафка; първоначално, под влияние на френския превод, той бе познат у нас като "Метаморфозата", после бе публикуван под надслова "Превъплъщението", докато накрая - след дълги колебания и размишления - аз го преведох като "Преображението", понеже откривах в текста определени сакрални внушения "с обратен знак".      
         Тук трябва да се спомене и неочакваният превод, който Кръстан Дянков даде на романа "The Sound and the Fury" от Уилям Фокнър. Заглавието е взето от един стих в шекспировата трагедия "Макбет" и означава буквално "Шумът и яростта". Валери Петров претворява тези редове от репликата на Макбет така:                                                                                                                                        

История, разказана от луд                                                            
със много ШУМ И БЯС, в която няма                                                            
ни капка смисъл.

         Но Кръстан Дянков дава своя интерпретация на това определение на човешкия живот:                                                                                                                                        

Разказ,                                                            
изплют от урод с ВРЯВА И БЕЗУМСТВО,                                                            
лишен от капка смисъл.

         Това тълкуване приближава преводача повече до художествения свят на ранния Фокнър и до внушенията на романа, който съвсем подходящо вече е озаглавен "Врява и безумство". Ето случай на творческа свобода в допустимите граници на интерпретацията.      
         Но какво може да се каже за преводача, който преди десетилетия поднесе свое "тълкуване" на "The Grapes of Wrath" - големия роман на Джон Стайнбек "Гроздовете на гнева", станал на български "Гневът на мравките"? Тук свободата се е превърнала в произвол!                  

         Все пак границите на преизразяването не са постоянни и се променят с развитието на културата и духовното равнище на читателите. Пример за това са заглавията на приказките от Братя Грим, които през десетилетията са претърпели на български по няколко варианта: "Хензел и Гретел" се е наричала "Ганчо и Ганка" (1903), "Иванчо и Маргаритка" (1918), "Иванчо и Марийка" (1940), "Симидената къщичка" (1947); приказката "Палечко" се е казвала "Малчун-Калчун" (1901), "Малчун-кутрето" (1946), "Палешко" (1947); "Вълкът и седемте козлета" е била "Вълкът и седемте яренца" (1910), а "Пепеляшка" - "Мара Пепеляшка" (1937); така и приказката "Щастието на Ханс" е имала като заглавия "Иванчо Късметлията" (1939), "Щастливият Иванчо" (1946) и "Щастливият Ханс" (1962).                                    

         Изкуството на интерпретацията            

         Неслучайно латинският глагол interprtor означава едновременно - 1. тълкувам, обяснявам; 2. превеждам; 3. оценявам, схващам, разбирам; 4. произнасям се, решавам. Преводачът не възсъздава думи, словосъчетания и препинателни знаци, а пресътворява един художествен свят, написва наново, със СВОИ средства една литературна творба и тя носи всички белези на неповторимост, понеже е резултат на неговата култура, интелигентност, чувствителност, умение, вкус - с една дума: на неговия талант. И този талант се проявява в ИЗКУСТВОТО НА ИНТЕРПРЕТАЦИЯТА, което - като всяко изкуство - има своите доловими граници. В тях преводачът осъществява и постига себе си като творец, изпълнява своята културна мисия.

върни се | продължи

---

^* Есето е от книгата на Венцеслав Константинов „Флейтата на съня. Литературни етюди“, която е на пазара с марката на Издателство „CIELA“!