В писмо до Максим Горки „европеецът“ Стефан Цвайг възкликва: „Онова, което казвате за моята работа, твърде ме засрамва - аз все още се чувствам много далеч от простотата на трагичното, упреквам се, че прекалявам с психологията и че не притежавам оная възвишена НЕРЕФЛЕКТИВНА мощ, която при вас, русите, предизвиква такова възхищение. Ние трябва да НАМИРАМЕ НАНОВО И НАНОВО своя път, трябва да се ВРЪЩАМЕ към истината. Вие обладавате гениалността да сте истинни, и не можете иначе. Ние трябва да заличаваме у себе си твърде много „култура“, а душата на НАРОДА остава за нас недостъпна. Аз добре зная какъв би следвало да бъда и затова никога не съм доволен.“      

         Този възторг на Цвайг от простотата и липсата на „култура“ е за Горки непонятен. Той е повече склонен да се удивлява от Цвайговото милосърдие към човека, от уважението му към жената и любовта. Именно защото в проблема за любовта Горки влага проблема за културата. В спомена си за С. А. Толстая той отбелязва: „Любовта и гладът ръководят света - това е най-правдивият и уместен епиграф към безкрайната история на човешките страдания. Но там, където управлява любовта, ние, неотдавнашните зверове, имаме КУЛТУРА - изкуство и всичко велико, с което справедливо се гордеем. А там, където възбудител на нашите действия е гладът, ние постигаме ЦИВИЛИЗАЦИЯ и всички нещастия, свързани с нея, всички тежести и ограничения, впрочем необходими за неотдавнашните зверове.“      

         Това сблъскване на двата възгледа - „западен“ и „източен“ - за същността на културата (смекчено от взаимното възхищение) е изумително! Противоречието, изглежда, идва оттам, че Цвайг не познава „проблема за глада“, а на Горки е чуждо цивилизованото пресищане от рефлексия и самонаблюдение. Показателно е смайването на „великия босяк“ например от враждебното отношение на Толстой към аналитичната мисъл. Обяснението му е: "Мислите са пречели на основната потребност на неговото сърце и дух - потребността от художествено творчество.“ Как ли би коментирал Цвайг тези редове?      

         Всички „Литературни портрети“ на Максим Горки са откровения, изпълнени с тъй отрадното за него „милосърдие към човека“. Най-добре той пише за хората, които е познавал лично, които е обичал, макар и не във всичко да им е отдавал право...      

         Есеистиката на Горки, често разточителна като слово, но максимално вярна като истина, е сякаш ВРЪЩАНЕ към свежестта на детството - поне за моето поколение, което някога жадно четеше съчиненията му от Игнатовото издание (с бухала) и узряваше душевно в Горкиевите „университети“.

върни се | продължи

---

^* Есето е от книгата на Венцеслав Константинов „Гоблен, извезан с дяволски опашки.
50 приключения с привидността“, която е на пазара с марката на Издателство „CIELA“!