Тези думи Фридрих Шилер влага в устата на народния водач Щауфахер от трагедията си "Вилхелм Тел". Но немският поет не е първосъздател на този образ, нито пък на станалия чрез неговата творба класически сюжет. За да даде плът на своите художествени въжделения, Шилер прибягва до един мит - това е легендата за майстора-стрелец от Бюрлиген, когото народната поезия вече е превърнала в олицетворение на човешката борба за свобода и независимост.                  

         Песен за Тел      

         Митът за Вилхелм Тел се появява за първи път в старинните скандинавски сказания. При преселението на някои северни племена на юг към Алпите митът прониква в Швейцария. И там заживява в народното съзнание с такава мощ, че се възприема като реална историческа случка. Притчата за стрелеца, който бива принуден да простреля ябълка, поставена върху главата на сина му, съществува още в разказа на Саксо Граматикус за Токо и Харалд Блауцан, създаден в началото на XIII век. Чрез мотива за убийството на жестокия тиранин тази притча лесно се е свързала с революционните събития в алпийските земи от онова време. Така започва и литературният живот на мита, който скоро се превръща в богато разклонен и обогатен от допълнителни мотиви "странстващ сюжет".            
         Ето как в най-стария писмен паметник на швейцарския епос, възникнал през XIV век в планинския кантон Ури под името "Песен за Тел", се разказва за създаването на швейцарската държава:      

         "В далечния северен край на Европа живял някога голям народ от келтското племе хелветийци. Понеже хлябът не стигал за всички, старейшините решили на всеки десет души по жребий един да напусне своята родина. И една сутрин огромна тълпа от мъже и жени, удавени в скръб, потеглили на юг, като си пробивали път с оръжие в ръка. Дълго вървели те така, догдето най-сетне стигнали до гористите алпийски планини и се установили в една дива долина, която се напоявала от малка рекичка и неголямо езеро.                  

         Така хелветийците основали свое селище, което нарекли Швиц. Отвсякъде се издигали заснежени планински върхове и хората употребили много труд, докато изсекат сред непроходимите усои място за своите къщи. С мъка пресушили мочурищата и над страшните скалисти бездни прекарали удобни пътища. А когато им станало тясно в долината, населили цялото пространство между реките Рейн, Рона и Аре. Много векове преживели хелветийците тук, пасли своите стада, ходели на лов и гонили леките сърни. Здрави и храбри, готови винаги да се защитават, те умеели майсторски да стрелят с лъкове. Не признавали над себе си никаква власт и се управлявали не с писани закони, а по обичаи, които били наследили от своите деди. В XIII век хелветийците образували три отделни поселения, които нарекли кантони. Те носели названията Швиц, Ури и Унтервалден, били свързани помежду си от дългия Сенготарски проход и се управлявали от общ съвет, чиито членове били избирани измежду най-опитните и почтени жители на кантоните.                  

         Но цялата територия, върху която живеели хелветийците, влизала в състава на Германската империя. След като благодушният император Рудолф Хабсбургски починал, на престола се възкачил синът му Албрехт, който бил скъперник, жесток и недостъпен. Странстващи рицари му разказали за гордия и свободолюбив швейцарски народ, за красивите къщи, в които живеели планинците, и за охранените им стада. Албрехт намислил да застави хелветийците да се признаят за подвластни на германския император. Те обаче отказали. Тогава той изпратил в страната им двама свои наместници - Геслер и Ландсберг, на които позволил да вършат, каквото искат, само и само да покорят хелветийците. Настанили се там наместниците и започнали да вършат ужасни дела. Забранили на населението да изнася каквото и да било извън отечеството си, облагали с тежки мита всички стоки, които идвали от други страни, налагали големи глоби и за най-малките простъпки.                  

         В Алтдорф наместникът Геслер наредил на войниците си да окачат на една побита в земята върлина неговата шапка и задължил жителите да й се кланят като на самия него. Който не изпълнел тази заповед, щял да бъде лишаван от имот и свобода. По едно време из пътя се задал Вилхелм Тел. Той бил въоръжен с лъка си, от който никога не се делил, и водел за ръка малкия си син. Двамата минали покрай върлината, без да се поклонят и войниците ги арестували. Когато наместникът дошъл и видял въоръжения селянин, чието майсторство в стрелбата с лък било известно навред, той му заповядал да покаже умението си, като от сто крачки простреля ябълка, сложена върху главата на сина му. В противен случаи и двамата щели да загинат. Вилхелм Тел не се смутил и с точен изстрел пронизал ябълката, без да засегне момчето си. А втората стрела пратил право в сърцето на наместника. След това като предводител на въстаналия народ той пристъпил към прогонването на всички чужди потисници. Така Вилхелм Тел освободил страната си и загинал през 1354 година, когато се хвърлил да спаси едно давещо се дете. А народът го възпял в песни и приказки."                  

         Хроники            

         Легендата за Вилхелм Тел се отнася към преданията за големите народни бунтари и освободители. Но чрез свързването й с историята за възникването на Швейцарската федерация на нея е придаден особен демократичен оттенък, който оневинява убийството на тиранина. Защото в по-късните хроники, основани върху различни местни източници, вече се набляга върху народното съзаклятие срещу чуждите потисници, извършено в долината Рютли. Така двата фокуса на действието, изразени в сцената с прострелването на ябълката и в клетвата на Рютли, се превръщат в отличителен белег на сюжета и неговата по-нататъшна обработка в литературата представлява опит да бъдат обединени тези два центъра.            
         В хрониката на Феликс Хемерлин от XV век като решаващ мотив за надигането на швейцарците е посочено не деянието на Вилхелм Тел, а озлочестяването на една жена от чуждите войници - мотив, който оттогава нататък ще запази своята функционална роля в развитието на мита, а при Фридрих Шилер ще добие значението на самостоятелна фабулна линия. В голямата хроника "Бяла книга от Зарнен", възникнала ок. 1470 година, се пресъздават нашироко злодеянията на кралските наместници, а неправдата срещу Тел е показана само като един, макар и значителен случай. Тук убийството на Геслер е противопоставено на съюза, сключен на Рютли и залегнал в основата на освободителното движение. На мястото на спонтанно действащия бунтовник е поставен разсъдливият, благонравен и богат селянин Щауфахер заедно с неговата умна и енергична жена.            
         Показателно е, че в "Урнаската драма за Тел" от 1512 година отпада интересът към това демократизиране на сюжета и действието отново е изградено изцяло върху личната вражда между Вилхелм Тел и Геслер. Тел не само става подтик на съзаклятието, но след убийството дава и сигнала за всеобщото въстание, като приема от народа клетва за вярност. Към този финал обработката на Якоб Руф от 1545 година прибавя и демонстративното превземане на селището Зарнен. Едно столетие по-късно в бароковата драма на Йохан Вайсенбах "Девите на Хелвиция", поставена през 1672 година, Вилхелм Тел и прострелването на ябълката са вече само епизоди от възникването на Швейцарската федерация.            
         Важна за по-нататъшното художествено претворяване на мита е книгата на Егидий Чуди "Хроникон Хелветикум", издадена през 1734 година, където убийството на тирана е изтласкано на заден план за сметка на народното съзаклятие. Чуди идеализира до крайност швейцарците, като ги представя изпълнени със самообладание и дълбока нравственост - в долината Рютли те се заклеват, че въпреки изтърпените насилия няма да причинят страдания на своите противници, за да не омърсят победата с отмъщение.            
         Класицистичната драма на XVIII в. влиза в конфликт тъкмо с тази липса на единство в сюжета и се вижда принудена да го окастря или в полза на Тел, както прави Макс Льомиер в разработката си "Гийом Тел", или в полза на заговорниците, какъвто е случаят с Якоб Цимерман и Файт Вебер в техните творби на тази тема. При тях Тел почти през цялото време на действието е или затворен, или за него се говори като за беглец, така че не присъства на сцената. Концентрацията на мотивите до възможно най-малък брой действащи лица, съгласно изискванията на класическата трагедия, довежда при Цимерман до пренасянето на мотива за озлочестяването върху Геслер и жената на Вилхелм Тел, Хедвига. А в драмата на Самуел Хенци "Грислер или освобождаването на Хелвеция", публикувана като книга през 1762 година, синът на Вилхелм Тел е превърнат в негова дъщеря, която е обект на сластолюбивите помисли на Геслер и в същото време изтърпява върху себе си епизода с прострелването на ябълката.            
         В своята "История на Швейцарската федерация" от 1786 година Йоханес фон Мюлер пресъздава не само политическите обстоятелства при възникването на Конфедерацията, но обрисува характера на швейцарския народ и дори пейзажа на страната. Но той се впуща в сантиментална идеализация на нравите по подобие на Албрехт фон Халер в неговата поема "Алпите". За хелветийците Мюлер говори следното: "Един народ като едно семейство, който намира сили в обединението, народ който не наказва враговете си, не ги преследва, а само ги отдалечава от себе си".            
         Така развитието на мита за Вилхелм Тел в литературната история достига постепенно до своя най-висок връх, свързан с името на немския поет Фридрих Шилер.                  

         Фридрих Шилер            

         Първоначалната идея за поетическата разработка на историята за швейцарското въстание принадлежи на Гьоте, който е възнамерявал да напише поема върху този сюжет. Той бил подмамен от "пленителната, прелестна и величествена природа", както сам пише, и за да внесе повече "прелест, интерес и живот" в своето изложение, смятал да свърже "забележителните места със също тъй забележителни човешки образи". Гьоте вече "набирал своите хекзаметри" за поемата, когато разказал на Шилер за своя проект, и отрупан с други задачи, му го отстъпил.            
         Шилер приел с благодарност "подаръка" и се заловил да проучи не само историята на швейцарския народ, а и бита, нравите, обичаите, народните предания и фолклора на тази страна. В своята драма той се постарава да отдаде справедливост не само на мита за Вилхелм Тел, но и на целия сюжет. За да превъзмогне дуализма на действието, той въвежда още една фабулна линия - романтичната любов между младия барон Руденц и Берта. Макар и да оставя Вилхелм Тел настрана от съзаклятието в Рютли, Шилер го възвисява над постигнатия съюз между кантоните като символ на швейцарската свобода и на едно историческо ново време.            
         Той го представя като детски наивен, добродушен, кротък и чистосърдечен човек. Загрижен за прехраната на семейството си, постоянно зареян по урвите и скалите, Тел на Шилер малко се интересува кой е господар и кой е роб в страната му. За него е достатъчно, че той и децата му са свободни планинци, неподчинени на свои и чужди господари. Но когато кралският наместник потъпква всички естествени и човешки закони, когато принуждава Тел да стреля срещу собственото си чедо, добродушният планинец трябва да пролее кръв, за да възстанови нарушената житейска хармония. Убийството на тирана става сигнал за всенародното въстание, за превземането на замъците, и така Шилер разрешава вътрешното противоречие на сюжета. Той великолепно свързва личното деяние на Тел с народното дело, психологически убедително довежда драматическото действие до оня момент, когато почват да ехтят камбаните на свободата и да сияят сигналните огньове по планинските върхове. В самата кулминация на трагедията - сцената, когато Вилхелм Тел прострелва ябълката - се налага идеята, че отделната личност и народът трябва да бъдат едно цяло, за да извоюват жадуваната свобода.                  

         След Шилер            

         С драмата на Шилер древният сюжет за Вилхелм Тел изглежда изчерпан. Показателно е, че в творбите си „Швейцарския съюз“ и "Хайнрих фон Волфеншисен", създадени непосредствено сред публикуването на Шилеровата драма, немският писател Аугуст Клингеман съзнателно заобикаля центъра на мита, без да изоставя неговите декоративни театрални елементи. А след триумфалното шествие по европейските сцени на последната и най-бляскава героично-романтична опера на Росини "Вилхелм Тел", създадена през 1829 година, сюжетът скоро става в Швейцария само тема за юбилейни пиеси.            
         Едва през XX век се прави опит в литературата за постепенно откъсване от станалата вече класическа Шилерова интерпретация. Обработката на Рене Моракс "Швейцарците" от 1924 година и драмата на Цезар фон Арко "Федерално празненство", поставена през 1941 година, все така носят белезите на подражателство. Но Карл Бернули в творбата си "Майсторът-стрелец" от 1915 година, вече е придал на Вилхелм Тел нови черти на наивна и страдаща жертва. Наситени с реалистичен психологизъм са написаната на диалект пиеса "Вилхелм Тел" на Паул Шьок и новелата на Майнрад Инглин "Младостта на един народ". Тук наченки на съвременна интерпретация дава разрешаването на мотива за убийството на тирана в идеята за възмездието.            
         Още швейцарският писател от XIX век Йеремия Готхелф в новелата си „Синът на Тел“ е подхванал темата за изкуплението, а Едуард Клайн в драмата си "Смъртта на Тел" е разработил мотива за удавянето на Тел, когато той спасява едно дете. Подобна е и интерпретацията на съвременния швейцарски писател Якоб Бюрер в проникнатата от пацифистични и социални идеи "Нова драма за Тел", където спасеното дете вече е собственият син на героя.                  

         Макс Фриш            

         Последното ярко литературно превъплъщение на "странстващия сюжет" представлява творбата на Макс Фриш „Вилхелм Тел за училището“ от 1971 година. Тук историята е разказана по съвсем нов начин, от гледната точка на кралския наместник. Той е представен като меланхоличен шишко, страдащ от жълтеница и от тежки депресивни пристъпи. Цялото действие се основава на постоянни недоразумения и досадни случайности. За хелветийците наместникът съвсем не е безпомощен и страдащ от чернодробно заболяване човек, а чужденец, който поначало им е враг и неговите безобидни шеги се тълкуват като недопустима гавра с достойнството на народа. Наместникът обаче нищо не подозира и дори след като стрелата на Тел вече стърчи в дебелото му тяло, пронизала "и без това болния му черен дроб", той не проумява събитията около себе си. Разказът е разработен като идилия с кървав изход, но лишена от героизъм и патос. Така митът е хуманизиран и придобива съвременните измерения на политическия живот в една модерна Швейцария.                  

         Преживяният мит            

         Ето как един мит, зародил се в Скандинавия, заживява в Швейцария, за да се превърне там в народна легенда и се обогати от национални черти и колорит. Самият герой Вилхелм Тел преминава през редица превъплъщения и се сдобива с близо седемвековен литературен живот. Причината за това роене на мита в нови и нови сюжетни форми е всечовешкият стремеж към "образно познание" - извън понятията, извън установените веднъж завинаги исторически представи. По своята същност това "митологическо познание" се оказва неограничено, защото е асоциативно, а не логическо, защото се основава на чувствения, глъбинен живот. Вилхелм Тел е от една страна променлив като герой на различни литературни творби, но от друга страна той остава стереотипен, тоест митичен образ, винаги нов, и винаги познат.      
         Или, с думите на Томас Ман: "Човек държи да среща познати неща. Той иска да намери нещо старо в новото и нещо типично в индивидуалното... А типичното е вече и митологично." Така литературният живот на Вилхелм Тел представлява един "преживян мит".

върни се | продължи

---

^* Есето е от книгата на Венцеслав Константинов „Флейтата на съня. Литературни етюди“, която е на пазара с марката на Издателство „CIELA“!