Джон Милтън, подобно на Омир, е създал своя епос в пълна физическа слепота. Но приликата свършва дотук. При древния грък долавяш бушуващия ритъм на земната стихия, неговите хекзаметри сякаш отмерват ударите на морските вълни по крайбрежните скали на Елада. А Милтъновата музика е вселенска, това е „органовият глас“ на Космоса, изтръгнат от тленната човешка гръд. През XIX век един критик възкликва: „Омир е съвършен бъбривец, макар и прелестен бъбривец, сравнен с дълбокия оракулски глас на Милтън. При Милтън ти се иска да спреш и да потопиш ума си във всеки велик образ или чувство, при Омир бързаш напред, за да вкусиш още от неговото приятно повествование.“ А романтикът Колридж ще предупреди: „Читателят на Милтън трябва да бъде непрекъснато нащрек - той е заобиколен от смисъл.“      

         Свободата на човека и нейните граници - ето темата на „Изгубеният рай“. И тази тема се извежда от представата за вечното движение, за самоусъвършенстването на материята, заложено в нея като неотменим физически закон. Така тя, произлязла от Бога, се връща обратно към него чрез човека. Това възходящо движение на битието поразително напомня онтологическия модел на Хегел: световният дух, който, отчуждавайки се от себе си, създава сетивния свят, а той по законите на диалектиката, „ставайки“, чрез философията се възвръща при създателя си.      

         Но богатството на поемата е преди всичко в гигантската образност, в зашеметяващите картини и увличащия полет на една благородна фантазия. Фридрих Шилер посочва, че Милтън, панагиристът на ада, превръща и най-чувствителния читател за няколко мига в паднал ангел. Бляскавият образ на Сатаната, опустошеният завинаги Едемски рай, плахо пристъпящите Адам и Ева в света на разумната свобода - тяхната художествена внушителност подбужда душевното узряване на читателя.      

         Това е поема, която въпреки проблемите на усвояването в нашата „журналистическа епоха“, въпреки интелектуалната гъстота на текста продължава да се чете и препрочита: и заради поезията, и заради философията в нея, и заради съвършения език.

         Слепецът Милтън, изгубил поглед за видимия свят, се обръща към извечните глъбини на човешката душа и тъй става - пак подобно на Омир - по-зрящ от зрящите...

върни се | продължи

---

^* Есето е от книгата на Венцеслав Константинов „Гоблен, извезан с дяволски опашки.
50 приключения с привидността“, която е на пазара с марката на Издателство „CIELA“!