Нищо от онова, което е било мислено и изразено
някога с бистър ум и нравствена чистота,  
не е било съвсем безполезно.
                                                   Стефан Цвайг, "Еразъм"

         На 23 февруари 1942 година, измъчен от отчаяние и чувство за безизходица, застаряващият Стефан Цвайг слага край на живота си в бразилския град Петрополис, където се е преселил след бягството си от Европа, опустошавана от Втората световна война. В предсмъртното си послание той написва: "След шестдесетата година са нужни особени сили, за да започнеш още веднъж отново. А моите са изчерпани от дългите години на бездомно странстване. Затова смятам, че е най-добре своевременно и достойно да сложа край на един живот, за който умственият труд бе най-чиста радост, а личната свобода - най-висшето благо на тази земя. Поздравявам всички мои приятели. Възможно е те да видят зората след тази дълга нощ. Аз, най-нетърпеливият, си отивам по-рано от тях..."      
         Тогава австрийският писател Франц Верфел изрича за Стефан Цвайг думите: "Той беше човек, предан с детска самозабрава на хуманистичната религия, под чието крило бе отрасъл. Познати му бяха и бездните на живота - той се приближаваше към тях като художник и като психолог. Но над него сияеше безоблачното небе на младостта му, пред което се прекланяше - небето на литературата и изкуството, единственото небе, което либералният оптимизъм ценеше и познаваше. Очевидно помръкването на това духовно небе беше за Цвайг удар, който той не можа да понесе..."      
         В спомените си "Светът от вчера" самият Стефан Цвайг посочва ръководния принцип, който е окрилял творческото му дело още от най-ранна младост: "В жертвоготовното служене за начеващия писател се крие повече сигурност, отколкото в собственото му творчество, и нищо, което човек е извършил някога всеотдайно, не е направено напразно."      
         Стефан Цвайг е автор на дванадесет биографични книги, девет тома есета и размишления, шест сборника с новели, разкази и легенди, три стихосбирки, два романа и том мемоари. Но той е съставил, коментирал и превел близо петдесет книги от други писатели - преди всичко негови съвременници, а също събраните съчинения на Дикенс, Достоевски, Верлен, Сент Бьоф и Максим Горки. Така Стефан Цвайг подчинява книжовната си дейност на една цел: служенето на прекрасното. Той смята себе си за "гражданин на света", защото красотата, и преди всичко красотата на изкуството, не познава държавни граници, нито национални или езикови бариери.
         Още първата му стихосбирка, "Сребърни струни", публикувана в началото на XX столетие, представя Цвайг като чувствителен и извънредно ерудиран поет, който следва неоромантичния стил на епохата, на така наречената "Млада Виена". Той обаче бързо достига границите на поетичния си талант. Тогава с голяма мощ на вживяването започва да превежда любимите си френски първоучители Бодлер и Верлен. Срещата му с вече възрастния белгийски поет и драматург Емил Верхарен се превръща за него в "звезден миг". И след като създава няколко символистични драми, Цвайг намира истинското си поприще: той се изявява като майстор на психологическата новела, където изследва скритите душевни движения, предизвикани от "пламъка на страстта". Ранните му творби "Любовта на Ерика Евалд", както и по-късните "Огнена тайна", особено "Амок", "Страх", "Писмо на една непозната", "Двадесет и четири часа от живота на една жена" и предсмъртната "Шахматна новела" се четат с неотслабващо напрежение. Те са съхранили преживяванията, вълнували културна Виена около Първата световна война, а и дълго след нея - когато многонационалната Австро-Унгарска империя вече е само спомен.      

         Строителите на света            

          Стефан Цвайг успява да съчетае психологическата наблюдателност и интереса към необикновените състояния на човешката душа с пространната си начетеност, с вкуса си към историята и "силните личности". Така той създава миниатюрите "Звездни мигове на човечеството" и прочутата биографично-есеистична поредица "Строителите на света". Според него тя трябва да разкрива "типологията на духа" и да има не само художествено-познавателна, но и научна стойност. Четирите тома, писани в продължение на дванадесет години, включват наблюдения върху творческите съдби на Балзак, Дикенс и Достоевски ("Трима майстори", 1920), на Хьолдерлин, Клайст и Ницше ("Борбата с демона", 1925), на Казанова, Стендал и Толстой ("Трима поети на своя живот", 1928) и на Месмер, Мери Бейкър Еди и Фройд ("Изцеление чрез духа", 1931).      
         В "Строителите на света" Стефан Цвайг прилага особен художествен метод: чрез личностите онагледява определени идеи. Така той отнася Балзак, Дикенс и Достоевски към онези епически творци, които създават в романите си "втора действителност, наред с вече съществуващата". А Казанова, Стендал и Толстой представя като писатели, в чиито произведения властва "духът на самоизразяването". Хьолдерлин, Клайст и Ницше са за него "демонични натури", които презират действителността като нещо незадоволително и се бунтуват срещу съществуващия порядък; те не са обвързани със света, а са някакви духовни номади, които водят анонимен живот. Цвайг сравнява съдбите им с тази на Гьоте, който е овладял своя "демон", докато те са негови роби: "Гьотевата житейска формула образува кръг - затворена линия, пълна заобленост и обхващане на битието, вечно завръщане в самия себе си... А формата на демоничните натури е параболата - стремителен, бърз полет в една единствена посока, към високото и безкрайното, рязък завой и главоломно падане."      
         Цвайг наблюдава героите си и в отношението им към времето, в което живеят. Той отбелязва, че Дикенс описва СВЕТА НА СЕМЕЙСТВОТО, но като обитател на викторианска Англия не би могъл да изпълни съкровения си копнеж да напише трагичен роман. Според него Балзак описва СВЕТА НА ОБЩЕСТВОТО, той е "''метеоролог'' на социалните въздушни течения, който с всички инструменти пронизва и прислушва тялото на своята епоха". Цвайг вижда Дикенс сякаш обгърнат от времето, докато Балзак сам обхваща своето време. А Достоевски описва СВЕТА НА САМОТНИКА ВЪВ ВСЕЛЕНАТА, той притежава "демонична мощ на превъплъщението", затова вътрешният му живот, озарен от "вечното битие", докрай се излива в творчеството му. Докато стихията на Балзак е наслаждението, тази на Достоевски е страданието, продължава Цвайг. А при Стендал той изследва изолираността му от времето и силния му нагон към себесъхранение: "Колкото повече човек живее за своето време, толкова повече умира с него; колкото повече човек запазва в себе се своята истинска същност, толкова повече остава от него." - пише Цвайг за Стендал, макар самият той да се придържа към противоположния принцип: "От света получава отклик само онзи, който съумее да му се отдаде изцяло."      

         Кризата            

         Есеистичното майсторство на Стефан Цвайг му донася слава, която - по думите на Томас Ман - "достига до последното кътче на земята". Но една ноемврийска сутрин писателят се събужда петдесетгодишен и като обглежда изминатия житейски и творчески път, се пита: "Какво още мога да желая? Странно: тъкмо защото в тоя час не знаех какво да желая, у мен се събуди някакво тайнствено безпокойство. Не аз самият, а нещо друго питаше в мен: Наистина ли ще бъде добре, ако животът ми продължи да тече така, все тъй безбурен, уреден, доходен и удобен, без нови изпитания и напрежения?... Няма ли да е по-добре за мене да дойде нещо ново, което да ме направи по-напрегнат, по-неспокоен, по-млад, да ме предизвика към нова и може би още по-опасна борба? На този петдесети рожден ден в дълбините на душата си имах само това престъпно желание: да стане нещо, което да ме изтръгне пак от сигурността и удобствата, да ме принуди не просто да продължа, но да започна отново."      
         Пред лицето на надигащия се в Германия националсоциализъм Стефан Цвайг изпада в дълбока екзистенциална криза. Чувства се застрашен от настъпващите в Европа събития и в същото време неспособен да окаже противодействие, дори да заеме категорична позиция. Той никога не е бил политическа личност. Събитията на деня винаги са оставали отвъд хоризонта на неговите интереси. Целта на живота му е била да отдаде всичките си сили на своето художническо призвание и да поддържа напрежението на творческата си продуктивност. Но още през първите месеци на 1933 година Цвайг осъзнава каква опасност за културата и за самия него представлява завземането на властта в Германия от Хитлер. Това прозрение му въздейства съкрушително и той отказва една запланувана поредица от беседи в Швеция и Норвегия, за да не би появата му в тези страни да добие политическа окраска. Решава да се оттегли от публичния живот и да се затвори в мълчание.      
         През тези дни той пише на младия Клаус Ман: "Лично аз вярвам, че единствения отговор, който можем да дадем на злепоставянето на нашите усилия, е художественото постижение. Аз не съм полемична натура; през целия си живот съм писал винаги само в полза на неща и хора, никога против някоя раса, класа или нация, или пък против отделен човек."      

         Еразъм            

         И тогава Стефан Цвайг се залавя с най-съкровената си книга - "Триумфът и трагедията на Еразъм Ротердамски". През декември 1933 година той пише от Залцбург на Херман Хесе: "След два-три месеца ще получите от мен малка изповедна творба. Избрах Еразъм Ротердамски като образец - човека на средата и разума, който също тъй попада между мелничните камъни на протестантството и католичеството, както и ние между големите антагонистични движения на нашите дни."      
         Известна е крилатата фраза: "Еразъм - това е Цвайг!" В тази творба Стефан Цвайг изписва своя интелектуален автопортрет, като се идентифицира с личността на Еразъм, нещо повече - открива Еразъм в собствения си темперамент и в собствената си културна мисия. Ето как, представяйки автора на "Възхвала на глупостта", Цвайг говори всъщност за самия себе си:      
         "Призванието, смисълът на Еразмовия живот е хармоничното примирение на противоположностите в духа на хуманизма. Еразъм е роден като обединителна, или - ако употребим израза на Гьоте, който прилича на него в отхвърлянето на всяка крайност - като "комуникативна" натура. Всеки насилствен преврат, всеки смут, всеки печален раздор сред масите противоречи, според собственото му чувство, на ведрата същност на световния разум, пред който като верен и тих негов вестител той се чувства задължен и преди всичко войната, този най-груб и насилствен начин за разрешаване на дълбоките противоречия, му изглежда несъвместима с едно морално мислещо човечество. Рядкото изкуство да смекчава с доброжелателно разбиране конфликтите, да изяснява смътното, да урежда безредното, да вплита отново откъснатото, да отдава по-висше, общополезно значение на обособеното е главната сила на неговия дълготърпелив гений... Еразъм и неговите съмишленици смятат за възможно постигането на прогрес сред човечеството чрез просвета и се надяват, че както отделната личност, така и цялото общество ще могат да се превъзпитат чрез едно по-масово разпространение на образованието, писмеността, науката и литературата. Тези ранни идеалисти имат трогателна, почти религиозна вяра в облагородяващото влияние на усърдното учене и четене върху човешката природа. Като учен човек и поклонник на книгата Еразъм не се съмнява нито за миг, че е напълно възможно моралът да се преподава и усвоява. И проблемът за едно цялостно хармонизиране на живота вече му изглежда сигурно разрешен чрез това бленувано и смятано впрочем от него за съвсем предстоящо хуманизиране на човечеството. Часът е необикновено благоприятен за неговата идея за една обединена в духа на хуманизма Европа, защото големите открития и изобретения около началото на века, обновата в науките и изкуствата с настъпването на Ренесанса са вече от дълго време също едно ощастливяващо, наднационално колективно преживяване на цяла Европа; за пръв път след безкрайно много години на потиснатост западният свят е отново обзет от вяра в своята мисия; от всички страни най-чистите идеалисти се устремяват към хуманизма. Всеки иска да бъде гражданин, световен гражданин в това царство на просветата... За пръв път - нека отдадем дължимата възхвала на този факт! - за пръв път след сгромолясването на римската цивилизация започва да се заражда благодарение на Еразмовата република на книжовниците пак една обща европейска култура, за пръв път една побратимена в своя идеал група си поставя за цел не празната слава на някаква отделна нация, а благото на цялото човечество. И този стремеж на езиците да постигнат разбирателство в един наднационален език, този стремеж на народите да постигнат окончателно умиротворение в свръхнационалното, този триумф на разума е триумф и на Еразъм, това е неговият свещен, но кратък и преходен исторически час."      

         Съвестта на Европа            

         Според Стефан Цвайг историята е поредица от събития, центрирани около някоя бележита личност. Тази възглед в духа на Карлайл ръководи писателската, но и обществената му дейност, доколкото едно такова определение е приложимо към самотната му натура. Цвайг полага големи усилия да събере около себе си значителни културни фигури и заедно с тях да подготви съзнанието на съвременниците си за тържеството на разума над грубото политическо всекидневие. Затова и близкият му по светоглед Ромен Ролан ще нарече Цвайг "моралната съвест на Европа".      
         Преди да поеме пътя на емиграцията, писателят преценява събитията в Германия и Европа от хоризонта на своя житейски и творчески опит. Някога, през Първата световна война, той е изрекъл думите: "Никоя идея не представлява цялата истина, но всеки отделен човек е една цяла истина." Тогава той се е заангажирал в полза на пацифизма и европейското помирение. Но сега, през 1934 година, политическото развитие върху Стария континент му изглежда абсурдно. В писмо до белгийския график Франс Мазерел оттеглилият се в Лондон Стефан Цвайг споделя: "От двадесет години насам, след 1914, всичко, което се случи - войната, Версайският мир - бе извършено против разума, и за нас, които с необясним оптимизъм постоянно вярвахме в някакъв възход и обединение, то се превърна в доказателство, че сме мислили погрешно и че може би половината или дори цялото ни усилие е било напразно."      
         А още през 1933 година по площадите на Берлин студенти в кафяви ризи, предвождани от своите професори, започват да горят книгите на неудобните за режима писатели - сред тях е и Стефан Цвайг. В Австрия се извършват погроми, на евреите е забранено дори да сядат по пейките на градските паркове. Това дълбоко разтърсва Цвайг, чиято възрастна майка е останала във Виена. Той се усеща предаден и измамен от собствената си страна, за чието духовно израстване и културен престиж е направил толкова много. Чувства се като войник, който достойно се е сражавал за отечеството си, а вместо почести е получил ритник.      

         В омаята на "нов живот"            

         Политическите събития изтръгват писателя от сигурността и удобствата на подредения и осигурен живот - нещо, за което той страстно е жадувал само няколко години по-рано, но сега това го възмущава и обърква. Противно на своя еразмовски стремеж към "примиряване на противоположностите" Стефан Цвайг изрича с устата на героя си Фердинанд от романа "В омаята на преображението": "Нищо не те вбесява така, както да стоиш беззащитен срещу нещо, което не можеш да проумееш, което идва от хората, но не от един едничък, та да го сграбчиш за гърлото." Младият мъж, останал без вяра и морални устои, казва на приятелката си: "Аз съм свършен човек, вече не мога да се изправя на крака... Няма смисъл. Поне да сложим достойно край, като двама другари." Все пак Стефан Цвайг пощадява героите си и ги спасява от самоубийство, като ги тласка към престъпление. Двамата ще оберат касата на една пощенска станция и ще избягат в чужбина - така обществените условия ги превръщат в "демонични личности".      
         Този драстичен обрат в "австрийския роман" на Стефан Цвайг е продиктуван и от едно важно събитие в интимния му живот. В Лондон писателят е наел за секретарка младата Шарлоте Алтман, в която скоро намира душевна близост и взаимност. За него вече е започнало изгнанието, той е сам и се нуждае от спътница в своя изпълнен с неизвестности "нов живот". В писмо до Йозеф Рот от 1935 година Цвайг споделя: "Ето че отново започнах да уча като гимназист. Пак станах неуверен и любопитен. И една млада жена тук е нещо добро за мене, петдесет и три годишния!"      
         В навечерието на Втората световна война Стефан Цвайг се жени за неизлечимо болната си секретарка и, измъчван от страх и чувство за обреченост, заминава заедно с нея за Ню Йорк, а през август 1941 година се установява в Бразилия. Там, в тази "страна на бъдещето", както сам признателно я нарича, той извършва онова което някога е спестил на героите си от непубликувания приживе роман. Заедно с младата си втора съпруга Стефан Цвайг напуска доброволно този живот, който му изглежда непоносим, а всеки друг - непостижим.      

         Европейското съзнание            

         Своята житейска мисия Стефан Цвайг е съзирал в това да изгражда културни мостове между народите, за да се обедини Европа от "една огромна обща духовна енергия, която да превъзмогне противоречията и политическите сблъсъци". За него Старият континент е бил вече "родина на осъзнатите, борещи се за нова духовност, нова етика и нова естетика", а това според очакванията му е трябвало да доведе до бързото израстване на всеобхватно, хуманно "европейско съзнание".      
         Времето опроверга тези схващания на писателя. Те се оказаха неоправдани, защото не бяха съобразени с историческите закономерности, с обективните механизми на социалния и политическия живот. Но те не са загубили смисъла си като съкровени въжделения, като прогноза за едно може би не тъй далечно бъдеще. Или - с думите на Цвайг, казани за Еразъм: "За един човек с нравствено чувство собственото му съществуване винаги би изглеждало празно и незначително без утешителната мисъл и окрилящата илюзия, че и той като отделна единица може със стремежите и дейността си да допринесе нещо за общото нравствено усъвършенстване на света, че изобщо нашето настояще е само стъпало към едно много по-пълно съвършенство, само подготовка за един много по-съвършен жизнен процес."

върни се | продължи

---

^* Есето е от книгата на Венцеслав Константинов „Флейтата на съня. Литературни етюди“, която е на пазара с марката на Издателство „CIELA“!