Тя носи клавишите на пишещата
машина на шията си, като огърлица.
Бели листове навсякъде по пода,
носят мириса на идващата зима.
На това отдалечено място дори и
сезоните забавят идването си.
Престарели липи обграждат двора,
като караул на отминалите спомени.
Снощен дъжд... Къщата е потънала
в кал и кълвачи телеграфират на
всички новите забравени новини.
Чашата с кафе дими в ръката й.
Не идват вече думите, следователно –
белите листове. Тя чува края, краят
нежно й шепти: Ела и ме вземи!
С наведена глава се връща обратно,
облечена в рокля с цвят на теменужки,
отдавна спрели да цъфтят.

върни се | продължи