Или поне книжката й „Избрана лирика“.
Рано е. И двамата гледаме как слънцето
се показва зад огромнобелите облаци и
мълчим. Тя е затворена, аз съм самотен.
Няма много за казване, нито за разбиране.
Ако разтворя страниците, бих разрушил
мига. Затова паля цигара и пускам
дима нагоре към облаците. Тих глас се
надига измежду кориците, но аз слагам
пръст на устните си и казвам, че това
е „нашата“ тайна. Изведнъж се появява
човек, носещ голямо огледало. Какво
прави в този ранен час на пустия плаж?
Той не ме вижда, нито пък аз него. Спира
до водата и остава скрит зад огледалото.
И то се превръща в окото на водата. Аз
мълча и гледам, а Марина вече я няма.

върни се | продължи