Тревата се люлее,
но не заради бурята отвън;
изпълнена е с червените мравки
на смъртта - толкова чисти, толкова живи
и е 2:35 сутринта,
тъй както през всеки проклет ден е 2:35
сутринта
и аз поглеждам навън
очаквайки някакво отмъщение
върху моето разбиране за света;
но нищо не е променено:
червените мравки бягат по моите
пияни ръце
насочвайки се към сърцето,
пеейки сладки песни за девици
и мъртвородени деца
и бурята отвън е притихнала;
и мравките, моите мравки на смъртта
бягат надалеч от мен,
крещят със своите малки уста:
„Там вътре няма душа“,
и най-накрая аз заспивам без съжаление,
усещане за утрото - загубено,
като хлебарка в торба боклук,
мравките горят в съня ми
и аз съм щастлив за кратко,
чувствам се смъртен, твърде чуплив,
толкова надалеч без да помръдна и мускул,
потъвам в лъжата на
новия ден.

върни се | продължи