Винаги се случва така;
когато слънцето бавно залязва,
когато ръбът на хоризонта прерязва
издутите облаци,
когато извъртам поглед
само за момент
и навън е вече тъмно.
Тогава ти отваряш вратата,
леко, само колкото да
провреш пръстите си, но там няма
никакви пръсти,
после още малко, достатъчно за
главата ти, но там и глава
не се появява,
и накрая ти влизаш в стаята,
гола, не, не гола,
а прозрачна, не, не дори и това,
ти си просто едно сърце в ръцете си,
пулсиращо, пулсиращо, кърваво,
и аз отварям контейнера, и ние
лягаме заедно върху леда,
после затварям капака и вече
не ни е тъмно.

върни се | продължи