Гледам думата напускаща комина
(тя не иска да става,
и не иска да ходи…) и зимата
и мъглата,
и белотата на всичко наоколо,
и се изправям от калта и стъпвам
върху думата,
като днешния някой Лазар – и
ето ме – пак съм започнал да ходя сам
там, където не могат мечтите ми да ме
намерят,
скрит –

дори за
кошмарите, че съм него.

върни се | продължи