Остарях вече аз –
                                    осемдесет и седма пролет,
и вече приближавам въздигането в облаците...

 

Но как да оставя всичко
                                            това около мен,
този живот;

 

и ето, аз, Иккю, Лудия облак, вървя по каменната пътека
с тракащи обувки,
                       прегърбен, подпирам се на
бамбуковия бастун,
              цветовете на вишните окапват като душата ми,

 

птици пеят в листата, в тръстиката
се вижда голата глава
                                  на монах,
който изпразва червата си -
   красив свят.

 

Колко години минаха от просветлението –

 

   в лодката по безметежните вълни на езерото Бива
седях, медитирах и тогава чух
гласа на гарвана в клоните наблизо! – и...

 

...светлина изпълни цялото ми тяло,
като вода.

 

      Върнах се при моя премъдър учител Касо
с тази вест.

 

Но той ми каза: „Това е просветление на архат,
още не си дзен учител.“ Аз викнах: „Тогава
съм щастлив да съм архат, презирам всички
учители!“. А той усмихнат отговори:
„Ха! Ти вече си истински учител.“

 

Написах тогава:

 

Преди десет години не можех да спра да мисля, да чувствам,
само гняв, само омраза, до този момент.
Гарванът се засмя, прахта се разпръсна, в мен е плодът на архат.
Светлината прониква в двореца, едно бледо лице пее.

 

      Моят прекрасен учител Касо...
В края на живота си той съвсем се обездвижи
от кръста надолу, но аз силно го обичах и се
                                          грижех постоянно за него,
като за нефритена статуетка
      на Дарума.

 

Вечер
го изнасях на плочника пред храма,
                                                                    за да съзерцава пълната
луна,

 

а през деня го оставях на сянка под върбата до реката,
   за да слуша нейния ефирен глас –
тя е негова приятелка,
                                          довереница,
                                                                  парче от вечността.

 

Тогава аз написах:

 

Моят умиращ учител не може да се бърше, за разлика
от твоите верни последователи,
които използват бамбукови листа,
аз чистя прекрасния му задник с голи ръце.

 

Когато той умря, мисли за самоубийство
изпълниха моето
                                 съзнание, което пропадна
         в черната дупка на безвремието.
Аз бях
останал сам като лебед...

 

Тогава
            реших да тръгна по пътя —
пътуване, което все още продължава;

 

градове, села и храмове, ниви и планини, погълнати
от тишина, бойни полета и изпепелени хамбари,
оризища и вишневи градини, бардаци и златоусти
курви, вино и саке, моята сянка вървеше пред мен —

 

                                    Продължих да пиша:

 

Десет години на радост в бардаците,
а сега съм сам в планината,
боровете ме ограждат като затвор,
вятърът драска моята кожа.

 

      Постъпвах в много храмове, но не оставах дълго,
отвратен от многословието на празноглавите
монаси.
                        Вечер намирах убежище в хана –

 

пълнех си стомаха със саке и храна,
а на сутринта се будех в бардака,
                                             избълвал бисерен ориз
         върху порцелановите крака на някоя
курва.

 

Отдадох се и на отшелничество
в храма Дайтоку-джи, в Киото...

 

   Но пак се изпълних с омерзение
                                             към тези монаси,
които постоянно просят по улиците дарения
за храма, и най-вече към Йосо - тази фекална змия, -
         продаващ на тлъстите и богати търговци
                                       удостоверения за просветление.

 

Йосо провесва в храма черпаци, кошници, безсмислени
дарения,
аз живея като сламено палто, носещо се по реки и езера.
Десет сурови дни не спира да вали, храмът е
опасан с червена лента.
Ако искаш, потърси ме в хана, бардака или на рибния пазар.

 

* * *

 

Отново тръгвам по безкрайните извити пътища,
потъвам в красивата природа;

 

без стени, без покрив, без нищо друго –
моята къща не пропуска вода,

 

бурята не може да я издуха.
Облаците са високо, гледам ги,
                                       не ги е създал човекът;

 

както и пукнатините в скалите, пълни с вода,
гледам ги и жадно пия, а после оставям лицето си в тях,

 

там, до зелената върба и красивите червени цветя,
но поне знам, че цветовете са лъжливи,

 

и разбрах, че никой не е молил цветята да израстват,
никой,
затова ще ги помоля да си тръгнат, когато пролетта
си замине...

 

Неспирно вървя по този дълъг и непокварен, прекрасен
път от болка,
като красива смърт, когато болката ще свърши.

 

* * *

 

Този момент под водопада на слънцето, той е всичко и нищо. Този камък,
превърнат в Буда, заслужава всички птичи курешки по него, а аз размахвам
моите четиридесет и пет годишни ръце като стъблата на високи цветя във вятъра.
Аз няма да умра, няма да си тръгна, аз вечно ще бъда тук, няма смисъл
да ме питате как, не ще кажа нито думичка.
      Аз съм във всичко това, навсякъде, какво вълшебство са тези дървета, езера,
облаци, дори прахта по босите ми крака. Иккю, казвам на себе си, това тяло не е
твоето, където и да си, ти си там във всичко това, съществуващо като ехото след
крясък в подножието на планината.
      Съзнанието е точно това дърво, тази трева, защото без мисъл или чувство те
ще изчезнат. Животът е точно като тази зелена роса, покрила листенцата на лилиите -
тя няма собствен цвят.
      Преди раждането, след раждането – аз съм по средата. Опитвам се да бъда
добър човек, но само успявам да се почувствам по-виновен. Падни на колене и
се моли. Защо? Утре е вчера. Но аз не се притеснявам. Няма никакъв начин да
не съм този, който съм и на точно това място.

 

* * *

 

Вече бяха изминали седемдесет и седем зими
от живота ми —

 

тогава изведнъж тя се появи и влезе в него
            като песен на дрозд в облачно небе...

 

Мори,
чието име означава „гора“;
Мори,
този старец все още я обича,
тя е като планински ручей,
                                       под кръглото лице на луната...

 

Тя е сляпа, но вижда със сърцето
сляпа като прилеп,
но красива като лебед,
                                          моя прохладна гора,
която всяка вечер ме покрива в уханните
си обятия и така дочаквам съня...

 

Как така моята ръка прилича на ръката на Мори?
Вярвам, че това създание е чувствена елегантност.
Когато съм болен, тя втвърдява нефритеното ми стъбло.
Всичко в мен се изпълва с наслада.

 

О, моя прекрасна;
нейната уста си играе с моя жезъл,
тъй както облакът палува с небето,

 

и аз я душа като куче и я вкусвам,
после целувам другата й уста,

 

и бих го правил безкрайно,
без значение
                          дали имам бели коси;

 

и в сърцето на зимата
аз пиша стихотворения,
                                             напивам се
от тежката чаша на луната,
      цяла нощ шептя –
дори и на осемдесет аз отново и отново
съм твърд в нея;

 

...повей на вятъра, непостоянство, елегантност,
      чувствено освобождаване, нежно разпръскване
на времето, тишина и красота на природата,
      изтънчена буря, вяра в неизреченото слово:

 

всичко това е тя -

 

Вечност!

 

Гласът на гарвана
беше хубав, предполагам,

 

но само една вечер в нейните прекрасни органи
разкрива в мен
                              мъдрост, по-дълбока
от всичко онова,
което ми каза птицата тогава...

 

Утрините, през които не я зървам,
ме изпълват с огромна жажда,

 

все повече се увеличава любовта ми към нея,

 

и пия повече вино;

 

                           това е най-сладкото опиянение
на който и да било от
трите свята.

 

Най обичам да водя моето сляпо момиче
на пролетен обяд в природата,
харесва ми да гледам нейното освободено
и изящно лице,
как то лъщи от желанието на слабините...

 

Твоето име, Мори,
гора –

 

като безкрайната свежест
                                    на зелените пространства на слепотата ти;
чувствам се цял, когато чуя как тя пее,

 

след това настъпва празнота в света, щом спре...

 

За нас няма разлика дали четем, ядем,
пеем, или правим любов,
само да е едно от тези
                                          вечни неща;

 

тя е всичкото в нищото;
луната в нощта,
                             тишината след крясъка,
         животът след смъртта...

 

Да, понякога мисля за нейната смърт,
размишлявам за нас,
докато съм поставил глава в скута й,
                      а тя я милва нежно.

 

Аз бях като старо безлистно дърво,

 

                        после я срещнах -
пъпки, разпукващи се, разцъфващи,
                                    сега, след като я имам,
никога няма да забравя
какво й дължа.

 

      Белокосият монах на осемдесет,
Иккю, все още пее силно всяка вечер,
на себе си...
...за облаци, небеса –
понеже тя ми се отдаде напълно,
      нейните ръце, уста, гърди, дългите влажни
бедра.

 

Сега, само един коан има значение:
      Тя.

 

И аз обичам да я гледам,
докато спи. Една красота, която е смисъл
на времето –
                              разкошни любовни стихотворения, истински пир,
изящни нови песни...
Да, тихо изпявам нова песен срещу нейните
      сърцераздирателни, цветоподобни
трапчинки.
Мори,
ти си небесен дар, ябълка в океана,
                        ти си цяла гора от разцъфнали черници;
една пеперуда кръжи над нейното лице.
      Колко още ще спи?

 

Този гладен монах, пеещ
до светлината на фенера,
                  е Буда...
И той още мисли за теб.

 

                Вече мога да кажа,
че червената нишка на страстта
е безкрайна,
също като земята, тя е винаги под мен.

 

* * *

 

Всички лоши неща, които съм извършил, ще си отидат като дим, също
като мен. По пътя си не видях нито едно важно нещо, но аз дишах и онова,
което дишах, беше време. Така е: ако си тръгнал без цел, всеки път е верен;
ако се изгубиш, погледни звездите – те винаги са там. А удоволствието и болката
са едно и също нещо в чистото сърце; няма планина,
която да скрие луната.
   Понякога всичко, което съм аз, е една тъмна бездна – не мога да се крия
в ръкавите на собствената си роба. Аз живях на края на улицата до няколко бардака –
аз, есента и една свещ. Животът беше всичко и нищо, пепел, прах във вятъра. Няма коан, който да струва повече от красива и млада жена; пикая аз на поезията. Цветето е смачкано в човешка ръка и моята усмивка избледнява.

 

* * *

 

Преди това

 

шест години гладувах,
стоях като тайна в тъмнината...

 

                                                      Костите се оголваха
все повече и повече,
почти щяха да изчезнат;

 

накрая нищо друго не остана
                                    освен тези
зимни гарвани –
яркочерни срещу мътното слънце;

 

само по една кратка пауза
между всеки дързък крясък на птиците:

 

Ик-кю – Ик-кю – Ик-кю – Ик-кююю...

 

Накрая малко ориз завря
в моето счупено гърне –
той е всичко на света, но вие никога няма да познаете подобен
            вкус.

 

Когато замръзваш и си гладен, картини на хляб няма да те заситят.
Очите, с които си се родил, гледат като очи на слепец.
През нощта в студената барака: мисли за дрехи
и хиляда копринени одежди като по чудо ще ти се явят.

 

      Трябва да призная, че моята
страст за живот никога не ме напуска, никога,
тъй както огънят е господар на всичко,

 

                                             както тревата израства всяка
пролет.

 

Аз

 

съм като вятър,
който се спуска от хълмовете към града –
каквото и да правя е отвъд онова, което е направено

 

досега.

 

Между черното небе и черната
земя, в този есенен вятър, ярка луна и
един черен облак –

 

аз.

 

* * *

 

Минах през вратата на смъртта, после се върнах и отново преминах, а сега съм тук; свеж вятър духа, топъл дъжд вали, изгрев и луната избледнява.
      А ти стоиш в мен, гола, безкрайна любов, докато камбаната на утрото разкъсва
сънуващото ми сърце. А какво е сърцето? Един бор, лек повей, глас в забравена картина. Толкова много неща... Аз бях всичко, но никой не знае, че сега съм буря,
сега съм изгрев над планината, сумрак над града. Моето име, Иккю, Лудия облак,
е отвратително, а още не е станало на прах; някой ще трябва да го измете и така ще стане.

 

* * *

 

Никой не знае
защо
         живях, тъй както живях;

 

само тази чаша със саке знае.

 

И вече забравих
какво са писали предишните учители,

 

истината е бръснач;

 

като картина на вятър,
                                          който духа
в борова гора. Кой

 

го чува?

 

Сега дъждът се стича от
ръба на покрива, мисля си -

 

                самотата
звучи по този начин.

 

А думите скоро ще свършат, аз стоя
тук, напълно сам през нощта в моята колиба,
очите ми са затворени, ръцете ми са разтворени -

 

усещане в пръстите за непознато лице.

 

* * *

 

Животът е жажда за съществуване –

 

едно страдание. Накрая аз отново ще застана под онова дърво и пак ще позная

 

всичко;

 

там, до ромона на потока --

 

Сатори.

 

Това е всичко

 

                              и нищо.

 

Нищо.

 

Десет години под обилните цветя, ние изплитаме тъканта на живота.
Един чувствен момент безкрайни усещания.
Не мога да понеса сбогуването – мъж, жена, главите почиват върху
коленете ни.
Нощите са изпълнени с облаци и дъжд, нашата клетва
за всичките три живота.

 

-----------------------------------------------------------------------------------------------------------------

 

      Скоро моите ученици и Мори ще дойдат
с носилката,

 

                        за да ме занесат в
бамбуковата гора. А после

 

ще си тръгна от този свят
и ще вляза в следващия
                                             като

 

животното, което винаги съм

 

бил и ще

 

бъда.

 

КРАЙ

 

 

---

 

^* Автор на стихотворенията в курсив е дзен учителят, будисткият монах, скитникът, женкарят, смутителят, пияницата, художникът, калиграфът и поетът Иккю Содзюн (1394-1481) - на снимката горе.
Преводът им от английски език е мое дело.

 

Пейчо Кънев

върни се | продължи