Да вървят по дяволите метриките, ямбовете
и римите – изчетох класиците и ги поставих
обратно върху прашните им рафтове:
ние пишем за нещо, което идва от стомаха
и ноктите, докато навън цветовете
избухват…

Поезията, мога ли да я пратя по дяволите?

Предпочитам да пия сам в тази стая пред една
свещ, докато сенките в ъглите чакат,
знам, че думите са по-велики отколкото си
                                                                     мислим
и ние ще пропаднем в техните дупки,
ще се разлеем по-бързо от мастило върху хартията
на Чосър,
ще бъдем по-виждащи от очите на Милтън:
нека бъда себе си, докато чета класиците
нека се страхувам в самолети,
нека ми е безразлично в църкви,
нека ме е страх от тигрите дебнещи
в моята кръв –
тези думи са прекалено ценни за нас,
за да ги пропиляваме като големите момчета
през вековете.

Реките си текат през мен
и аз горя като клечка кибрит
запалена от думите на всичките Шекспири…
и днес съм по-близо до лудостта,
гледам птиците върху жиците, мълчаливи,
очакващи нашето падение,
нашето тихо поражение, докато ходим
по земята на Дилън и Фрост, особено по тънкия
лед на Фрост…

…намерете ми един малък факел,
не много голям, колкото да запаля тази нощ,
в която чувам да се смеят малките момиченца
не чули за глада на Вийон или лудостта на Паунд,
нахранете ме, така че никога вече да не посегна
към техните думи и моите също,
позволете ми да усетя малко топлина,
позволете ми да намеря моите слънчогледи
                      люлеещи се във вятъра
                      и под слънцето
и Бога на Словото, а не Смъртта.

върни се | продължи