Аз умирам като книга в изоставена къща,
аз умирам като бактерия в Мъртво море,
аз умирам като муха в лепкава паяжина,
аз умирам като нощното небе без луна.

Аз умирам заедно с всеки друг човек
и като никой друг.

Аз умирам, докато пиша тези редове,
поглеждам през прозореца и отвън всичко
умира и се ражда отново, и се смее, и ругае,
и пее, и пие, и живее, и хората не спират да
измислят нови начини за убиване.

Аз умирам по време на погребения,
аз умирам на концерти, напълно сам.

Аз умирам, докато слушам музиката
на Шостакович, Малер, Чайковски, Брамс,
на всички мъртви хора, които някога са били
музика.

Аз умирам, докато гледам как капе чешмата,
аз умирам, докато пия вода със затворени очи,
аз умирам, докато докосвам коприна,
аз умирам, докато децата играят в парка,
гледам ги под слънцето, но всичко е замазано с черно,
умиращо.

Аз умирам, когато чета мъртви стихове,
аз умирам, когато галя котката,
аз умирам, когато часовникът изведнъж спре.

Аз умирам толкова бавно и
продължавам бързо да живея.

Аз умирам, когато заспивам, и възкръсвам
при събуждането, после отивам на гробищата
да запаля свещ и тя гори с мъртъв пламък
над мъртвите хора.

Аз умирам, докато откъсвам лист от календара,
аз умирам, когато слушам новините по радиото,
аз умирам, докато женската богомолка гризе главата на мъжкия,
аз умирам, когато обичам и псувам,
аз умирам, докато гледам красива жена, хубава картина,
остър нож, празна люлка, голяма река, лицето ми в огледалото,
аз умирам, когато си паля цигара,
аз умирам, докато чакам да умра.

Аз умирам на празния площад след полунощ,
под градския часовник, докато всички други спят
и сънуват как живеят щастливо и завинаги.

Аз умирам като делфин в рибарска мрежа, питащ „Защо?“,
аз умирам като хлебарката, която смачквам с вестника,
аз умирам като думи в чакано и неполучено
любовно писмо, паднало и стъпкано на улицата,
напълно мъртво.

Аз умирам като пролетно цвете в края на есента,
аз умирам като остаряла и погрозняла проститутка.

Аз умирам като всичко друго под пръстта
и над нея, като всичко друго под снега
и над него, като всичко друго, което някога
се е присмивало на смъртта, точно преди тя
да го вземе и отнесе в нищото.

Аз умирам като въглен в печка, бавно и безвъзвратно,
аз умирам като вечния огън, като забравените богове,
мъртво величие,
мъртва власт,
мъртви спомени,
вечна забрава.

Аз умирам като скарабей в гробницата на фараон,
аз умирам като пустиня, чакаща дъжда от сто години,
аз умирам със всички други, които някога съм обичал
и наранил.

Аз умирам като еретик в клещите на Светата инквизиция,
аз умирам като говедо в кланица, като престаряло куче,
аз умирам като Жана д’Арк, като Иисус, като Хенри VIII,
като наполеонов войник в лапите на руската зима.

Аз умирам наполовина като детството,
и умирам изцяло като кафяво листо, откъснало се и падащо,
надолу и надолу, и накрая свършващо върху
купчината от всички други мъртви листа –
тор.

Аз умирам като лоша метафора,
аз умирам като ненужна ерекция,
аз умирам като нощна пеперуда на перваза.

Аз умирам без никаква надежда,
без никакво съжаление, без никакъв страх.

Некролозите са навсякъде, родилните домове са пълни;
слънцето и луната не спират да се въртят,
кръстовете, бесилките, електрическите столове, бомбите;
бебешките колички, пелените, играчките, усмивките...

Всичко умира, всичко живее;
измъчваните, бичуваните, обезглавяваните, застрелваните,
щастливите, пеещите, танцуващите, влюбените в живота;
всичко живее, всичко умира.

Смъртта е навсякъде –

в края на песента, в края на историята, в последната страница,
в последното вдишване, в последното издишване,
в края на всичко.

В края...

Започнал от началото.

Началото на всичкото,
на Взрива,
на първите аминокиселини, фосфолипиди, нуклеотиди,
рибозими, мономери, полимери, клетки,
началото на океаните, на организмите, на животните,
на живота.

И на смъртта.

Но въпреки това ние можем да кажем, че живеем,
че сме живели, че ще живеем. Можем да го напишем.
Нека тя след това да ни го вземе.

Майната й на смъртта...

Огледай се.
Надеждата живее навсякъде.

върни се | „Излизане от тъмното“ | продължи