са мъртви
и макар че отново се навеждам към прозореца,
не мога да чуя воя им срещу луната;
котката спи върху червения килим –
по-червен от розите,
по-тъмен от твоята кръв
и аз си мисля за падащи тела
от мостовете на света,
докато се готвя да скоча от устните на гроба
в лудия вихър на нищото.

Завесите на бъдещето се веят,
а няма никакъв вятър.

върни се | продължи