Има всякаква поезия. Има поезия, която те хвърля в дебрите, в океана на мисълта. Има поезия, от която ти става черно и пропадаш в наклонената спирала на спомените. Има поезия, която те кара отново да се усмихнеш по детски и да преоткриеш отдавна забравени спомени, ухаещи на чубрица и топъл хляб. Има ужасно много видове поезия, но в крайна сметка те биха могли да се сведат само до два – добра и лоша. Стихосбирката на Иван Брегов „Няма места за сбогуване” е добра. Наистина добра. От онези, които те карат отново и отново да се връщаш по страниците и да препрочиташ редове, които са оставили дълбока дамга в съзнанието ти, които карат една мрачна лампичка над главата ти да светва, досущ анимационен герой.
„Няма места за сбогуване” е точно това, което казва заглавието – едно дълго сбогуване: с нещо, с някоя любов, с всичко. И с нищо. Или по-точно казано – поетът се сбогува със себе си, за да се преоткрие отново на следващата страница. И така до края. „Няма места за сбогуване” е една меланхолия – чиста, искрена и лежерна. Брегов често прибягва до мажорните тонове, но те някак си звучат приглушено, някак си в хармония. Докато четеш, ставаш Иван Брегов. Аз, ние, всички ставаме Иван Брегов. И в главите ни изплуват точно онези тъжни места, които навяват само сивите спомени на раздялата – автогара, летище, живот!
На моменти споменаването на смъртта сякаш звучи малко пресилено, но след последната страница това усещане се губи, всичко си идва на мястото, или както е в случая – всичко се отдалечава; ръцете се разделят, цветето бива откъснато, шепата пръст е хвърлена към капака на... Но това може би е само при мен, може би само аз съм го усетил по този начин. Сигурен съм, че всеки читател ще открие нещо малко в тази тънка книжка, което да нарече свое и което ще помни, докато изживява своето малко сбогуване с нещо любимо, с нещо значимо.
Тази книга ми припомни отново мисълта на сър Джеймс Матю Бари, бащата на вечното момче Питър Пан: „Никога не казвай довиждане, защото това означава, че заминаваш, а заминаването носи забрава”. Според мен точно това се е опитал да направи поетът, писал е за сбогуването, за да помни и да не забравя. А дали тази книга ще се помни, това вече зависи от всички нас.
Имах една приятелка, която мразеше сбогуванията. Тя не искаше да казва „довиждане” и за нищо на света не можеше да се насили да прошепне думата „сбогом”. Казваше тихо: „Гледай ме как се отдалечавам.” И аз гледах и все още помня.
---
Иван Брегов. Няма места за сбогуване. Изд. „Жанет-45”. Пловдив, 2014
|