Нямаше да умре в деня, в който трябваше да умре. Може би защото никога не бе понасял самата думичка трябва.
Трябва да си изядеш спанака и тиквичките. Той не ги изяждаше.
Трябва да слушаш в час и да бъдеш внимателен. Той не слушаше в час и не беше внимателен.
Трябва да се ожениш за кротка жена и да си намериш ефектна любовница. Нито жена имаше вече, нито любовница.
Изобщо това трябва му бъркаше в ...Така де, чуеше ли, че нещо трябва да се направи – той нямаше да го направи, можете да бъдете сигурни.
Ето, и това сега – списъците с датите, на които трябва да умреш.
Световният съюз беше взел решение да определя в началото на всяка календарна година (не в края, за да не разваля празниците на хората!) кои граждани трябва да се разделят с живота в рамките на дванайсетте месеца, които предстояха.
Мотивът беше много сериозен. Железен.
Пренаселването на планетата, което вече добиваше чудовищни размери. Всички останали средства бяха опитвани в последните двайсет години и нито едно от тях не беше дало обнадеждаващ резултат.
Населението на Земята продължаваше да се увеличава застрашително. Катастрофално.
Съюзът се принуди да гласува подобно решение преди три години. И в тези първи три години, ефектът от тази крайна мярка беше поразителен.
Получи писмото по пощата, заедно със сметката за тока.
Отвори плика, в който имаше лист хартия, на който му съобщаваха, че е в Списъка за тази календарна година. И определената дата – 26 септември.
Всеки гражданин на Световния съюз знаеше какво следваше по-нататък. В следващите месеци той можеше да прави, каквото душа му пожелае. Всичко му беше позволено. С магнитната карта, която беше приложена към писмото, той можеше да влезе навсякъде, да поиска всичко, което му хрумне. И всички останали бяха длъжни да изпълняват желанията му – от обикновената продавачка в кварталната бакалия до президента на Съюза.
Не, той определено не искаше да се среща с този червей!
Нужно беше само да покаже картата в ресторанта, например – и щяха да му сервират, каквото поиска, без да плати и стотинка.
Той повъртя картата в ръце и я мушна във вътрешния джоб на сакото си.
Имаше цели девет месеца, в които можеше да прави каквото си иска, да отиде, където реши и да се среща с всеки. Никой нищо нямаше право да му откаже.
След което, на 26 септември, раво сутринта, трябваше да се яви в Центъра, където всичко щеше да приключи за около час.
Ето, отново тази омразна думичка трябва.
Той всъщност винаги е бил отговорен човек. Като се изключат дребните детинщини и разните там тинейджърски номера. Майка му се хвалеше, че не познава по-отговорен син от него. Шефът му редовно изтъкваше пред всички, че никога не е имал по-отговорен служител. Приятелите му се кълняха, че е най-отговорният между тях, тъй като никога не бе пропускал футболен мач, който си организираха всяка събота следобед.
Бившата му жена директно му заяви, че е родила дете от него, защото е била сигурна, че ще се отнесе отоворно към издръжката, училищните такси и други подобни подробности в отглеждането на дъщеря им. И беше права, разбира се.Още й пращаше пари, въпреки че дъщерята вече работеше в някаква фирма.
И сега, точно тази негова отговорност, щеше да му изяде главата.
Не, той реши да не умира.
Не изобщо. Просто нямаше да умре на 26 септември тази година.
Защо ли?
Защото трябваше.
Ако сам беше избрал датата – да. Това вече е друго нещо. Съгласил си се съзнателно. Осмислил си предложението, преценил си всички „за“ и „против“ и сам си взел решението. В този случай, с радост би отишъл в Центъра, за да умре.
Но така, някой си там администратор или компютър (още по-зле!) да му каже, че трябва да умре...
Не, не беше съгласен.
Той реши, че ще продължи играта до определената дата. Не трябваше да дава поводи за подозрение. Щеше да прави, каквото си иска. Да ходи, където си иска. Да се среща, с когото си иска.
До 26 септември.
А на 26 септември нямаше да отиде в Центъра. Щеше да се покрие някъде за известно време. Или щеше да си стои у дома и да чака какво ще се случи.
Замисли се, дали някога в трите години след стартирането на тази програма, беше чувал за такъв случай. Не си спомни нищо подобно. Но дори и да е имало, бяха покрили умело всичко.
Можеше да пробва този вариант. Ако не се получеше – просто щеше да си умре по реда.
Но ако се получеше – щеше да си живее живота. Някъде. И докогато трябва.
Решението беше взето.
И той го изпълни.
До 26 септември прави, каквото му хрумна. Обикаля, където се сети по целия свят. И се среща, с когото си поиска. Без оня червей, разбира се.
На 26 септември не се яви в Центъра.
На 27 септември получи бял плик по пощата, в който му съобщаваха следното:
Уведомяваме Ви, че поради Вашето неявяване за умиране на определената от Световния съвет дата 26 септември, Изпълнителните органи приложиха Решението за умиране (2119968 г. 01007 т.) върху най-близкия Ви регистриран кръвен роднина – дъщеря ви Р.Б.
С уважение.
Подпис.
Печат.
|