Преди три дни един от колегите беше споделил на чашка след работа, че попаднал в Интернет на някакъв сайт, който изчислявал точния ден и час на смъртта ти.
         - Ти пробва ли се?
         - Нямах какво друго да правя... Пробвах се.
         - И какво излезе?
         - Че ще умра днес, в 22:46.
         Последва задружен смях.
         Бяха обичайните четирима от офиса. Трима мъже и феминистката Дони, която също се пишеше за такъв. Но иначе беше готина.
         Днес се връщаха от погребението на колегата, прегазен на пешеходна пътека оня ден в 22:46.
         Бяха същите четирима, т. е. трима. Седнаха в тяхното заведение. Поръчаха бирите. Първа започна Дони. Все пак, женското нетърпение надделя над мъжкия размисъл.
         - Лека му пръст – каза и отля от бирата във вазата с изкуствените карамфилчета.
         Останалите избуботиха нещо, без да отлеят.
         - Вчера, когато научих за Радо, влязох в оня сайт.
         - Значи, и ти го знаеш.
         - Той ми го каза, когато се разделяхме онази нощ...
         - Е, и?
         - Излезе, че ще умра днес – тя погледна часовника си. – След около петнайсетина минути.
         Опитаха се да се засмеят. Не се получи.
         - Мамка му, и сайт – повиши глас Фико. – Я, я ми го дай! Ще ги съдя. Ще ги осъдя, та знае ли се!
         - Не можеш, ако нямаш доказателства – спря устрема му олицетворението на логическото мислене Мартин.
         - Ще изфабрикувам доказателства. Да го еба, какви само доказателства мога да измайстгоря, само гледай!
         - Имаш ли адвокат? – не мирясваше аналитикът. – Ще ти трябва адвокат. И то добър. Много добър.
         - А колко ще се проточи, майко мила, да не ти е работа – съгласи се Дони.
         Тя се надигна. Двамата я хванаха от двете страни.
         - Ти къде?
         - Да пикая.
         - Не може.
         - Ще се напикая.
         - Пикай. Не мърдаш оттук, докато не мине часът ти.
         - Колко беше?
         - 19:23.
         Мартин погледна часовника си, защото Фико не носеше часовници. Имаше още шест минути до 19:23.
         Тримата се ослушаха. Огледаха. Не идвашие влак. Нито буря. Земетресение. Никакво природно бедствие. Малкото клиенти смучеха питиетата си. Барманът зяпаше мача по телевизора. Сервитьорката говореше по мобилния си. Нищо.
         Хоризонтът беше чист и спокоен.
         - О-о, я стига! – Дони стана и закрачи към вратата с двете нули. – Тъпотии някакви.
         Тогава в бара връхлетяха двама маскирани. Разкрещяха се Никой не разбра виковете им. Но изстрелите, които последваха, бяха напълно ясни и категорични. За всички.
         Вече под масата, Мартин прошепна.
         - Виждаш ли Дони?
         - Ей там е. Зад онзи стол, прекатурения.
         Стърчаха краката й в дънките и сивите маратонки.
         - Ще пропълзя до нея.
         Мартин не успя да го спре. Фико залази внимателно. Другият изруга и го последва. Още по-предпазливо.
         Дони лежеше в локва кръв. Не дишаше. Часовникът на ръката й беше със счупено стъкло, под което стрелките бяха спрели на 19:23.
         - Мамка му, мамка му, мамка му – Фико се разбесня.
         Скочи и се замята между масите. Обирджиите бяха задигнали оборота от касата и се бяха изпарили за по-малко от десет минути.
         Мартин се изправи. Поотупа се. Отиде на бара. Взе бутилка бърбан и я надигна. Бяха свидетели и сигурно трябваше да изчакат полицията.
         - Момче – викна той към бармана, който се беше свил в ъгъла, ни жив, ни умрял. – Тук някъде има ли компютър.
         - Ъ-ъ, в офиса. През тази врата – кимна с глава.
         Мартин хвана Фико за яката и го набута в стаичката. Компютърът светеше. Бързо намери, каквото търсеше. Не случайно беше най-добрият във фирмата. И най-отскоро. Никой не знаеше нищо за него.
         Фико го наблюдаваше притихнал. Разбираше, че става нещо, което не можеше да разбере. И въпреки това, зададе въпрос.
         - Какво? Ще хакваш ли?
         Мартин не отговори. Имаше вид на дебнещ хищник, изцяло погълнат от набелязаната жертва. След минута стана. Беше готов.
         - Полицаите са тук – надникна Фико през вратата.
         - Да се махаме – огледа се другият. – Прозорецът.
         Измъкнаха се на косъм. Секунда преди униформените да нахлуят в офиса. Вече в колата, Фико не издържа.
         - И сега? Какво направи с оня сайт?
         Ледено мълчание. Фико усети как всяко косъмче по него настръхва в лошо предчувствие.
         Накрая Мартин се усмихна зловещо.
         - Какъв сайт?