Нели Лишковска

проза

Литературен клуб | страницата на авторката | съвременна българска литература

 

 

НОВОДОМЕЦ

 

Нели Лишковска

 

 

 

         Беше направо великолепен. Във всяко отношение. Избра го сам, искаше да е в един от най-зелените квартали на столицата, ако изобщо бяха останали такива. Просторен и светъл. Съвсем нов. Миришеше на боя и надежди.
         Мезонетът. Новият му мезонет. На последния етаж. Над него беше само небето. Когато излизаше на терасата - защото нямаше покрив, а тераса, близо 40 кв.м. – вятърът го гъделичкаше и развяваше косите му. Би ги развявал, ако не беше постриган до кожа.
         Първото нещо, което постави Тишо в новия си дом бяха чадърчето и шезлонга на терасата. После малка пластмасова масичка, за да не оставя коктейлите си на плочките. От две седмици обикаляше, за да си избере надуваем басейн. Не много голям, ама му се искаше да има и някакво водно пространство в краката му, когато се изтегне върху шезлонга под чадъра.
         Предлагаха му фонтанчета и миниводопадчета с гипсови или мраморни лъвски глави и ангелчета. Тишо не харесваше подобни неща. Смяташе ги за кичозни. Едно надуваемо шарено басейнче стоеше някак по-естествено насред големия град. На неговата тераса.
         Започна да я нарича „хасиендата ми“. Обаче един колега го информира, че на испански се изговаряло „асиенда“. Тишо не хареса испанския изговор и продължи да вика на терасата си „хасиенда“.
         И всичко беше вълшебно.
         До първия есенен дъжд.
         Забеляза мокрото петно вечерта, когато си легна след тежък ден в офиса. Впери очи в тавана и – опа! – изненада. Изправи се в леглото, протегна се и попипа мястото.
         Мокро.
         Обиколи стаите. С ужас установи, че имаше още цели четири петна. Три в огромния хол и едно в другата спалня.
         Тишо посърна. Но не беше изненадан. Строителите си бяха свършили работата през пръсти, което не беше ново. Къде ще ходи сега да ги търси, да се жалва, да ги съди.
         Вариантите бяха два. Да намери някой стабилен майстор, който да му направи солидна хидроизолация. Или да продаде мезонета си. Когато петната изсъхнат, за да не си личи... Второто отхвърли почти веднага. Нямаше да си продава новия дом, заради някакви си мокри петна по тавана.
         На другия ден почна да звъни и да търси хидроизолатор. Измежду всички предложения си хареса една фирма, която била в този бизнес двайсет години и работела с най-модерни материали и технологии.
         Дойдоха две момчета. Огледаха хасиендата му и сложиха диагноза. Започнаха работа и приключиха сравнително бързо. Добре, че времето се оказа благосклонно.
         Обаче след три дни заваля.
         Тишо лежеше доволен в леглото си и дори не поглеждаше към тавана, уверен че новата изолация няма да го предаде. После на челото му капна капка. Тишо отвори невярващо очи и се вторачи в тавана.
         Петно. Мокро петно. От което дори капеше.
         В останалите стаи положението не беше по-различно. Тишо нареди легени, кофи и тенджери под течащите петна. Седна на единствения сух фотьойл и се хвана за главата.
         Ами сега?
         Извика момчетата от фирмата, за да се оплаче. Те дойдоха, огледаха щетите и вдигнаха рамене. Всичко били направили по правилата и теорията... да, ама практиката ви е скапана... беше се разярил Тишо, преди да ги изгони.
         На следващия ден, на улицата срещна бивш колега, вече в пенсия, който беше със сина си. Момчето щяло да го води на преглед в болницата, ама докторът го нямало още.
         Седнаха в някакво заведение, защото се разприказваха. Тишо не пропусна да му се похвали с новия си мезонет. И да му се оплаче, че капе.
         - Ще го оправиш тоя проблем, няма страшно – успокои го пенсионерът.
         - Надявам се.
         Момчето обаче, което мълчаливо си смучеше капучиното не беше на същото мнение. Ухили се и поклати глава.
         - Прощавайте, че се намесвам, обаче тоя проблем няма да го оправите.
         - Защо? Какво имаш предвид? – наежи се Тишо.
         - Вижте, господине, четвърта година го уча това нещо, инженер ще ставам...
         - Браво на теб.
         - Ще ви кажа само, че водата не може да се спре. Тя прониква навсякъде и разтваря всичко. С изключение на едно.
         - Ти ме разби – посърна Тишо.
         - Съжалявам, такава е истината. Ако искате съвет – направете си навесче нещо, покривче. Или продайте мезонета. Няма друго решение.
         - Не го продавам. И покривче няма да сложа.
         - Ваша воля.
         - Каза, че водата не може да разтвори само едно нещо, нали? – замисли се Тишо.
         Младежът кимна.
         - Кое?
         - Златото.
         - Значи... трябва да направя златно покритие на хасиендата си – заключи новодомецът.
         И го направи.
         Обаче през лятото, когато слънцето напече до червено, Тишо не излизаше на шезлонга под чадърчето край надуваемото басейнче, за да си пие коктейлите. Пареше му под краката.
         Но таванът на новия му дом вече не течеше.
         Наистина.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 27. юли 2010 г.
© 1998-2024 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]