Нели Лишковска

проза

Литературен клуб | страницата на авторката | съвременна българска литература

 

 

УЧЕБЕН ДЕН 2013-ТА

 

Нели Лишковска

 

 

         Закъснявам.
         Асансьорът най-сетне спира. Вратата със светещ надпис Х-Б клас се отмества встрани. В дъното на дългия син коридор е кабинетът ми. Изтягам се удобно и включвам компютъра.
         – Здравей! – бодро ме приветства. – Закъсняваме.
         – Здрасти, Тит – отговарям и му обръщам гръб.
         – Нещо сме сърдити, а?
         – Я млъквай!
         Просъсквам и го поглеждам накриво.
         – Още от сутринта ми тръгна наопаки. Ако не млъкнеш, ще те изключа.
         За минута-две Тит се преструва на обиден.
         – Ей, осичке, Ната ще дойде след 35 секунди за домашното по архитектура – предупреждава ме той.
         Връхлита Ната. Кабинетът й е до моя. Тя е една от малкото, които предпочитат „живия контакт“. Все още.
         – Виж! На втори въпрос така ли отговори? – тиква ми в ръцете дискета.
         – Вярно е.
         – Страшна си. Само по цвета познаваш.
         Изчезва зад вратата.
         Тит пиука.
         – Бъди така добър и ми дай координатите на Деси А.
         – Готово, сладур – весело светва.
         – Без идиотщини. Ставаш нагъл.
         – Да не си ме програмирала така.
         И мога да се обзаложа, че вдига машинните си рамене.
         – Всеки си пати от акъла – поучително светва в зелено.
         Как ми се иска да знае по-малко!
         – Здрасти, Деси – махвам към нея. – На среща, а?
         – Компютърът ми каза, че днес в 9,18 ч. ще срещна висок рус мъж с жълта обувка.
         – Какво, какво? – подскачам на стола.
         Това ми се струва страшно познато.
         – Твоят компютър ли ти го каза?
         – Не, твоят. Когато те търсих...
         – Приятно прекарване – бързо прекъсвам връзката.
         Смея се до припадък. Едва не падам от стола.
         Ах, този мой Тит! Никога не мога да сбъркам стила му.
         После омърлушено поглеждам дискетите по психология и неврология, по история на ХХ век, по астрономия на Магелановия облак... И всичко това трябва да се учи. До изпита остават едва три минути.
         Въздишам.
         Известно време се чудя откъде да започна. Накрая махвам с ръка и отварям сейфа.
         Под стъклен похлупак лежи книга с пожълтели страници.
         Ще почета сто и петдесет секунди. Внимателно я взимам и се настанявам по-удобно.
         Заглавието е „Хамлет” от Уилям Шекспир.
         – Ами ако съобщя на Главния компютър?
         – Тит – казвам твърдо – Върви по дяволите!
         – Твоя програма, твоя воля... но не бива да четеш тези измишльотини.
         Мълча.
         – Аз за твое добро – избръмчава сякаш объркано. – Трябва да учим науките. А това – вятър и мъгла...
         – Нищо подобно, Тит. Казва се изкуство! Предупреждавам те – не употребявай множествено число – ние, учим. Ние с теб не сме едно и никога няма да бъдем. Това първо и второ – ако не млъкнеш, ще те изключа.
         Заплашвам го в прав текст.
         – „Изкуството е лъжа, доведена до съвършенство“ – професор Саймън.
         – Твоят професор Саймън е плагиат! Това го е казал...
         – Ти не разбираш, мила. Много неща не разбираш. Затова съм и аз. Да ти помагам. Да ти соча правия път. Като учител, другар, баща...
         – Тит – прекъсвам го ледено. – Изключвам те.
         Настъпва кратка тишина.
         – Защо си пълниш главата с глупости? Миналият път, когато чете „Божествена комедия“, искаше да се срещнеш с Луцифер. И тогава ме умори от изчисления и то само и само да разбереш къде се намира ада!!
         Посягам към червения бутон, но се спирам.
         – И какво от това? Нали не го открихме?
         Но Тит не ме слуша.
         – По-миналият път ме накара да обърна целия Исторически архив с главата надолу, за да открия какви са били доспехите на ахейците при обсадата на Троя – сещам се, че тогава четох „Илиада”, но си мълча.
         Тит продължава.
         – Да не говорим пък за онези вятърни мелници на оня лудия.
         – Дон Кихот! И с по-голямо уважение, ако обичаш.
         – И другия луд – „невъзможно не е френска дума”.
         – Наполеон – уточнявам аз.
         Струва ми се, че Тит хълца. Дали успях да го разрева?!?
         – А колко се изтормозих с разшифроването на поезия. Романтизъм, символизъм, модернизъм, постмодернизъм... Знаеш ли какво ми беше, а? Знаеш ли?!?... И въпреки всичко не съобщих на Главния.
         – Главният да го духа! А ти не се прави на мъченик...
         – Което ме подсеща за Библията! А тази Книга дори ме блокира! Оооооо! Помниш! Сигурен съм, че помниш!!!
         Тит е набрал скорост и продължава да бръмчи.
         Аз вече не го слушам. Така завършват всичките ни спорове. До края на учебния ден остават още две минути. И през цялото това време Тит ще досажда, ще цитира мъдри мисли, ще поучава или ще заплашва.
         Но най-вече ще ми доказва, че знае всичко. Е, ако не всичко, то поне повече от мен.
         Спомням си една древна мъдрост – по-умният отстъпва. Надявам се, че Тит не я знае. Все някой път ще му я кажа. Да видим тогава – дано да ме остави на мира.
         – И все пак, само отбелязвам – до изпита остава една минута и петдесет и девет секунди...
         Чувам приглушено. Някъде от много, много далече. А тук, съвсем близо, пред мен – е Хамлет.
         ...да бъдеш или не? Това е въпросът...

 

 

1983 г.

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 23. август 2013 г.
© 1998-2024 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]