Тригонометрия на душата

Цветелина Манова

Това тяло, посърнало като
ограбена църква
с изтръгнати очи и с
безсрамно
разкрачени пред погледа на изгрева
прозорци
където
през детеродния канал
на Времето
бавно и
неумолимо
се проточва
неизживяната
надежда
за докосване – като
далечен спомен
за жена
с натежали от липов цвят
рамене
и с клепачи
подпухнали
от чакане

Тоя бордей
от жлъч и органи
изложени пред погледа
на всекиго
и от сънуваната
сто години
нежност
от начупени
в хаванчето ми
пръсти
и погледи
ненужни никому –

това не съм аз
а спомен за лъжи
които съм разказала
на другите