Далече от хората и от себе си
запази шепота на телата ни
заклевам те да не спомняш
как слънцето тогава плюеше в лицата ни,
как думите ни дрънчаха като разпилени
стъклени топчета по пода,
как материята се трансформираше
в излишна крехкост и прозрачност
Туптящо близо да не бъде –
хрисимата ти длан в моята длан,
космоса зад клепачите, пътуващите
камиони и коли в далечината през
дребното прозорче
и какво е тялото? – условие да
сберем душата си, онази вечер
и онзи сутрин, когато ние така и не
бяхме заедно по онзи начин,
бяхме ние –
едно отделно аз и едно отделно ти,
пазещи равновесие като циркови артисти –
виждал ли си нещо по-красиво от
отблъскването на светлината вечер
нещо по-широко, всеобхватно и мистично от сън,
който не помниш?
заклевам те да не спомняш.