През първата нощ от пълнолунието,
когато щеше да е толкова хубаво да сме заедно,
намерих калинка под чинията с хляба.
Тази история не показва нищо - каза ми ти -
единствено собственото си съществуване.

После те попитах: не видя ли къщичката й,
с избелели червени пердета?
Но отговорът така или иначе
вече ми беше известен.

На втората нощ от пълнолунието
над голямата къща падна мъгла.
Огънят в камината угасна самичък.
Снимките ни гледаха с ужасени очи.
Предметите добиха странна мекота
и отговаряха с болезнена взаимност
на докосването ни.

През третата нощ от пълнолунието
ти прескочи оградата
и влезе в дома ми.
Да погледаме луната навън. - Валеше.
В крайчеца на очите ти, зад прозрачните облаци,
я видях.