1.

         Романът е най-често погребваният жанр. От „Дон Кихот“ насам периодично се изказват мнения, че той е изчерпал възможностите си, че е мъртъв или поне се намира в дълбока криза. Никой не си е поставял като сериозна цел да чертае или пише бъдещето му. При толкова мними смърти този въпрос звучи объркващо и незначително, но не и за читателя. Той продължава да си купува и да чете романи без да знае и да се интересува, че предпочитаният от него жанр или писател са изпратени преждевременно в литературното гробище. Читателят иска да получи своята част в негласната договорка с автора – той иска да чете истории и това е така от “Дон Кихот”, първият модерен роман, до този момент. Пишещите променят техниката си и обновяват инструментите, с които обработват историите - граматика, стил и език, а читателите се нагаждат към тях, или обратно, но желанието за нови истории не е намаляло.
         Авторът на може би най-популярния роман за Първата световна война е обявяван многократно за „паднал на фронта“ като слуховете за смъртта му тръгват най-често от самия него. Той е истински специалист в мистификациите, докато не умира от туберкулоза няколко години след края на войната. Смъртта му е възприета като поредната шега и приятелите му отказват да повярват, докато не се убеждават на място. Романът, който той пише през последните десет години от живота си, остава недовършен и с несигурно бъдеще. Издателят ни най-малко не вярва в успеха му и заявява на вдовицата на автора, че след десет години никой няма да си спомня, че такава книга е съществувала. Всъщност големият успех на романа идва точно след десет години. Оттогава той е възкресяван и преоткриван периодично от всяко следващо поколение докато става световно известен, почти колкото самата война. За щастие, дори издателите грешат в преценката си.
         Не мога да дам еднозначен отговор дали романът е мъртъв, агонизиращ или е по-жив отвсякога. Понятието за роман е твърде обширно и разтегливо, за да съществува един единствен валиден отговор. В качеството си на читатели ние определяме като романи много различни произведения. Формата на романа е прилепнала като удобна дреха на милиони реализирани идеи, на милиони истории. Не ме впечатлява бройката на издадените романи през последните сто години, а нещо съвсем различно и то е традицията в романа.
         Удивително е как хиляди човешки същества в течение на стотици години водят диалог помежду си и някак успяват да обработят и предадат нататък огромни количества информация, милиони томове, десетки литературни течения и направления. Те спорят, позовават се един на друг и успяват да водят диалог със съзнанието, че добавят нещо от себе си в съкровищницата на литературата. Диалогът е задочен, повечето от тях не са се срещали, нито са водили пряка кореспонденция, но те са били съвременници в най-пълния смисъл на думата. Поколение след поколение авторите на романи са изграждали съзнанието за континуитет, докато достигнали до постмодерния роман, първият текст, който се осъзнава и възприема като текст и използва всички предимства на това. Това се случва пет века след онази, книга, която започва като пародия на рицарските романи, за да се превърне в нещо повече от роман, във вечно присъствие, в безсмъртие.

         2.

         Не знам почти нищо за безсмъртието на писателя, но съм изпитвал това чувство като читател. Безсмъртният читател е отвлечен от текста, той е негов затворник, отвян от буря на острова на Робинзон Крузо. За читателя не съществуват никакви потребности освен да продължава да чете. Той е откъснат от континента на човечеството, от обозримия и реален свят и съществува сам за себе си. Той живее в собствено време, чиято часова зона е известна само на него, а мерните единици са страници, глави и части. Островът, на който се намира читателя на романа е магично място, на което общоприетите значения се изгубват и придобиват нови качества. Нещо незначително в ежедневието, когато бъде срещнато в роман изпъква и прави впечатление.
         Най-известният корабокрушенец в литературата напуска своя остров след 28 годишен престой на 19 декември 1686 г. Когато го прочетох за пръв път, се изненадах приятно. Това се бе случило точно триста години преди да се родя.
         Такива дребни детайли са ми важни, защото ми помагат да си създам лична координатна система. Казвам го от гледната точка на читател, който обича да напластява реалности и да допълва действителността, която съответният текст създава. Четенето е осъзната творческа дейност. Читателят участва активно в обмена на информация. Съзнанието му монтира книгата, която преди това е заснел и възприел с очите си. Паметта му подхожда избирателно кое от нея да запомни и кое да забрави веднага. Авторът само създава предпоставките и дава насоката.

         3.

         Романът няма да има бъдеще в мига, в който никой няма да се нуждае от него. Това не винаги зависи от преценката на автора. Един от най-важните писатели на ХХ век помолил своя издател да изгори ръкописите след смъртта му, защото цял живот не се решавал да го направи сам. Той знаел, че издателя е категорично против. Освен, че били приятели, той никога не би си позволил да извърши нещо, за което самият създател е изпитвал колебания. Романите се появили няколко години и се превърнали в сензация и станали част от романовия канон на ХХ век. Няколко години по-късно били сред тези книги, които нацистите изгорили на клади, но вече било твърде късно, защото както пише в друга книга от почти същото време „Ръкописите не горят“.
         Мисля, че когато едно нещо е обявено твърде много пъти за мъртво, то е станало безсмъртно и докато не се появи заместител, който да стимулира съзнанието и въображението ми, някаква машина, която да изпраща информацията като импулси директно в мозъка ми, ще участвам и ще вярвам в моя личен роман.