Рейсът беше завършил. Пътувахме вече към последното пристанище Лагос, където трябваше да стане смяна на екипажите. По-голямата част от моряците щяха да се приберат в България, но аз оставах с ремонтната група като корабен лекар за още един месец.
         Всички разговори се водеха само за прочутия моряшки бар “Туенти ту”. Завиждаха на ремонтната група, че добре ще се повесели, за разлика от заминаващи-те, които обещаваха само да изпият по едно и никакъв, ама никакъв секс, защото след два дни ще бъдат в обятията на благоверните си.
         Акостирахме на пристанището, а там цял митинг от хубави мацки ни очаква, махат ни с ръце и викат “хелоу бюлгар”
         -- Откъде ли са разбрали за нашето пристигане? - чуди се старши механикът.
         -- Няма нищо чудно, българите са известни по целия свят - отбелязва дълбокомъдрено боцманът.
         -- След като мина митническата проверка, целият кораб опустя, само ние със старши помощника имаме още работа със санитарните власти и затова чак към 12 часа влизаме в бара.
         Екипажът е в пълен състав, много весел, с по една, а някои с по две мацки на коленете, само главният готвач няма такава, но нещо по физиономията му показва, че има и тя се оказа под масичката му в положението на прахосмукачка.
         -- Не помислихте за нас, каза старпома, задигнахте всички мадами.
         -- “Но проблем”, сър.
         Като на американски филм, веднага се появяват два броя проститутки, едната със силно изрусени и изправени коси, която явно мене е харесала.
         Всички са негърки и всяка носи чантичка.
         -- Интересно, защо носят чантички? - Да не би да си мислят, че толкова много пари ще изкарат.
         След около час разбирам ролята на чантичката. Там, освен гримове, червила и гребен има едно малко чердженце, което се постила по площадките на аварийното стълбище и там жриците на любовта се отдават на зажъднелите моряци. Няма време, пък и те знаят нашите финансови възможности.
         Затваряме бара и се прибираме на стария “Баклан” с надеждата малко да поспим.
         Не и аз, обаче. Непрекъснато ми чукат на вратата на каютата.
         -- Док, давай антибиотици!
         -- Защо ти са, нали нямаше да чукате?
         -- Абе...тя стана една... сега кой знае какво ще занеса на жената.
         -- Антибиотици няма да помогнат за толкова кратко време.
         -- Нямаш ли от ония, черните капки, дето се капят направо в канала?
         -- Нямам, защото в аптеката в България нямаше коларгол. Обади се на Митю моториста, мисля, че той има.
         -- Има, но е голям скъпчия. - Иска по доларче за всяка капка.
         -- Всяко удоволствие се заплаща.

Никола Стайков | библиотека