Още в предговора към книгата „Лястовица. Стихове и разкази” от 1987 година В. Андреев извежда като основен мотив своето възхищение и учудване за автентичния и необяснимо зрял, силен талант на младата Петя Дубарова. И това за него е загадката, която донася едно голямо дарование сред хората, което е неповторима, магична събирателна/потвърждение, въплъщаващо самото чудо на живия живот и на сътворението въобще. Този е водещият въпрос, останал основен за самите подстъпи към разбирането на срещата ни с такава „загадка” и „тайна”: „…Творчеството на Петя Дубарова – разкрито пълно в книгата й „Поезия” (издание от 1984 г., бел.-моя, Пл. П.) – се отличава с удивителна, разкошна зрялост. Чудно е наистина как едно момиче на седемнадесет – а дори и още на тринадесет – години може да стигне до такова мъдро разбиране на човека, на смисъла на човешкия живот, до което достигат възрастните поети… Нейният талант е голям, проницателен, вълшебен. Тя умее и в най-простото нещо да види поезия и умее да го пресътвори в поезия…” (Андреев 1987: 8-9).
         На някои неща не е потребно да даваме обяснение, те са толкова естествено-свръхмерни, че самото им виждане/отбелязване сред нас е достатъчно. Те са изключителност, поместена в обичайната мярка на битието и определени с „ненаучни” доводи, но единствено верни, - те са посредници, вестители и образно-словесни свидетелства за наличието на другите и най-истински „лица” на това битие и устроение. Оттам можем да тръгнем и до там само можем да достигнем в наблюденията си, и е задължително предварителното признание в изложението за осъзната неравнопоставеност спрямо тази „изключителност”. Също така е абсолютно безспорно, че безусловно става дума за едно от проявленията на българския творчески гений в последните времена от най-новата ни поетична традиция и кратките щрихи тук, отнесени към неговата непосилна дълбочина и идейно-теоретично изговаряне, са действителните скромни намерения на настоящите редове.
         Струва ни се, че когато се опитваме да правим опити за критическата рецепция и каквото и да е литературно-научно осмисляне на поетичната природа у Петя Дубарова, потребно е да се съотнесем идейно именно към така щрихираните съображения, основани аксиоматично за само частичната адекватност на аналитичния подход към подобна „извънредна”, неконвенционална творческа същност, впрочем маркирана безусловно и в своята парадигматична цялостност с естетически силния знак на своята трагична човешка битийна участ; - Идва непроследимо, свръхлогично, от полетата на „божественото”, прехожда подобно светъл лъч, пресича като комета измеренията на триизмерния ни, полуздрачен, непосветен свят и отново се връща в своите изначални сфери на произход и рождение. Като стиховете са магични образни кристали-свидетелства за това загадъчно „движение”, те са хроника на тази траектория между „другото”-преди и нас, останалите /оставащи „тук”, те са естетически кодове-свидетелства за двуизмерното, полисемантично поетично послание, задължително основано върху смисъла на своя иреален, първозданен произход/ ”битиен” период и на „конвенционалния” си, приземен момент на словесно/поетическо състояване, - които са разбираеми и оценими художествено само в такава задължителна двуизмерна пълнота. И едва след това, съподчинени, но в рамката на тази доминираща идея за критическо разбиране, са социокултурните, идеологически и фактологични съображения, дообясняващи явлението Петя Дубарова, дори поставени впоследствие и в контекста на доминиращия тогава антиестетически и антиисторичен канон на „соцреализма”, но който само дообяснява, без да докосва първоосновните принципи, определящи този поетичен свят. И все пак, дори тогава, той остава удивително трудно разбираем като генеалогия, и навярно заради своето „кратко” реално просъществуване. Ето защо в дирене на тези начала, в конкретен поетологичен смисъл, можем да говорим убедено и за проследимост на творческото тук, при Дубарова, в същите увличащи и всеобхватно автентични тоналности, характерни за Фотев², оразмерени между битийно-фактурното и първоначалния естествен порив-вчувстване, допиращ своите окончателни интуиции до свръхреалното и силогизмите на дълбочинното художествено обживяване на реалния миг в неговата стаена магичност и мълчание, - основани и единствено възможни, произхождащи от субстанциалната природа на „истината”, като единосъщно и неделимо съсредоточие на философско, идейно-естетическо и реално съществувание-материализирана същност на живот. Този е и идейният структуроопределящ момент, мотивиращ състояването на творческия порив у Дубарова, знаменателно ситуиран и съставен, и от крайната изострена сетивност на преживяване и стихотворно-смислова нагнетеност тук и сега на реалността, и едновременно нейното преобразуване с поетическата интенция до разширена, вътрешно извънредно емоционално-смислово наситена свръхреалност, която е и действителното цялостно битие на лирическото послание и на екзистенциално-творческо изживяване-страдание за лирическия субект. Накратко, - относно първоначалата на творческата природа у Фотев, - с пълна сила това се съотнася и за Петя Дубарова. Навярно върху тази основа е и силният, безусловен възторг на Хр. Фотев при срещата и от откритието си на една категорично автентична мощна поезия, рано постигнала мъдростта и провиденчески ясна, каквато е тази на стъписващо малката и едновременно изключително талантлива млада поетеса. И поради същите основания за него тази разпозната неповторимост на бляскавия талант и чисти стихове явно са били другото и най-истинско име, изпълнен реално висок силует за поезия, за негово човешко и творческо убежище, - осъзнато разтърсващо преклонение на „порасналия” човек, - в чистотата на по-истинската, друга „действителност” и лице на осветения цялостен живот; - каквато е срещата му с нейната поетична природа и възхищение, прераснало в съзнанието за намерената там своя „изгубена”/отдалечена същност и единственото възможно продължение-покой на своето битие чрез това намиране. Все пак признанието е осъществено от непоколебимия, надреално истински и поради това голям творчески силует на Фотев, дообясняващ удивително, - с този жест на продълженото си съществувание през самородната принебесна и сестринска нейна извисяваща сила, - самата съкровена лирическа природа на Дубарова; а така и докосващ се до проблема за характера на нейното поетичното дарование, (с което основно се занимава и настоящият текст): „…В сегашно и в бъдеще време ще говоря за нея аз – за да живея, за да се завърна отново в сърцето си, аз – отдавна емигриралия из собственото си сърце за разлика от нея, която не измени никога на своето, остана му вярна до края, не го прекрачи, за да се спаси, и го спаси, за да ни докаже, че все още има на света неща, които едно сърце не може да понесе…” (Фотев 1988: 464). И отново се досещаме, че става дума за същата доловена интуиция, която разпознаваме в самия стих на Дубарова, - още с пораждането си стъписващо зрял, предрожденно завършен, сякаш бързащ, а така и носещ в себе си знанието за някаква невъзможност да е иначе и невъзможност да „остане” дълго тук; - знание/памет на словото за предначертан дълг на таланта, съпроводена неизменно от някакво надреално/надредно съдбовно предузнаване за трагичната му участ. Сякаш нещата, лирическата поривност тук провиденчески са били винаги езиково-стилистично, художествено с някакво свое неизменно ситуиране през/отвъд очевидната тяхна триизмерност, което – смеем да твърдим – че е смислопораждащ и образно-творчески мотив въобще за цялостната поетическа природа у Дубарова. Линейното време, битието като утвърдени човешки и мирогледно предвидими конвенции са проблемно-тематично, емоционално-психологически, ценностно и екзистенциално преодолени. Те, чрез уникалния фокус на световъзприемане и изобразително-сетивна обагреност на стиха, са самоочевидно осмислени и възможни само в невидимата и основополагаща, първозданна рамка на духовно-трансцендентната, метафизична основа на света. Всяка „видимост” при Дубарова е пренаредена и възможна в окрупнения и омъдрено-провиденчески смисъл на тази магично-приказна, полуматериална, неръкотворно-„слънчева”, битийно-лирическа рецепция на устроението. Смислово-емоционалната изявеност в стихотворната фраза е удивително съсредоточие на философска дълбочина и виталистична проникновеност, пресичаща се безконфликтно и естествено със завладяваща и примиряваща всичко в себе си романтично-песенна обагреност на лирическата тоналност, което неповторимо е събрано във впечатляващ и само неин „автентизъм” на стила: „…Там някъде в облаци, в луди лози, // от мигли запазили дъх на сълзи, //от морския дом на соления рак, // от някакъв стар, омагьосан син бряг // внезапно се ражда и тръгва към мен… // жив, поразяващ, неистов мой стих… // единствен обичан, единствен мой брат. // Аз следвам на времето светлия ход // и искам, как искам след моя живот // пак някой да трепне, внезапно спасен, // открил в моя стих своя пристан зелен” (Дубарова 1988: 21-22); Самоочевидните неща са и естествено следващи фактурните начала на битието, и едновременно, върху определящата идея за стил, рамкирана от този автентизъм”, не са никога само това. Те са винаги нещо и съвършено друго, гледат реалиите през преобразуващия фокус и сетивност , които достигат до тяхната съкровена, друга същност, възприемайки така потоците на мирозданието, течащи от духа и духовното към „телата” и материята. С това „знание” за нещата, художествено значещ и основополагащ за Дубарова, нейният „автентизъм” е недвусмислено маркиран с метафизична яснота и двуизмерност³: „Един далечен фар като око на гларус, // изпълнено със морска светлина, // повиква ме при себе си. // Не зная - // да ида или тука да стоя. // Поглеждам към морето. // То люлее и себе си, и хиляди звезди // като златни отпечатъци на пръсти…” (Дубарова 1988: 74). Тук морето никога не е само море, синьото не е само синьо, зеленото – само зелено, сънят не е само сън, а зад всичко това е винаги разширяващото знание и дълбинност на „нещото друго”, на идеята за двойния смисъл - на жестове, събития, живот, на самото скрито, обширно съдържание на действителността, гледаща, вдадена и съществуваща с духовната си, иреална същност на тайната: „…И цяла нощ бих гледала // дървета като вилици // и есенна луна, // но с пръстите си медени, // красив като измислица, // докосва ме съня.” (Дубарова 1988: 92). Тази поезия е единствено възможна и обусловена именно от такива философско-познавателни и образно-изказни зависимости. Нещо повече, самият неин формално-съдържателен първоосновен творчески мотив е пряко зависим от точно тези идейно-естетически съображения. Ето защо представителни теми и мотиви като морето и дъжда, за пчелата и вятъра, обобщаващият образ-символ на лятото (и много други) – са медиатори-послания за света на хората, обединени от единен виталистично-пантеистичен порив, едновременно битийни реалии и магично-метафизични видения за скрития смисъл на нещата; те са „разказ” за истинската широта, простор, измерения на устроението, съставяне на неговия цялостен и съкровен замисъл. Те са обърнати и смислопородени, обусловени и от „видимата” страна на нещата, и в същия момент са рисуващи техните първообрази, като носещи и влагащи етимологичния „спомен” в изказните си конструкти, постоянно очертават двупосочната си премереност и към „материалната”, междинна и видима страна на устроението, и към неговата действителна, окончателна, последна „метафизична” първооснова: „Като златна песъчинка // с нежни сребърни крила, // сякаш огнено око е - // трепка слънчева пчела. // Тя - трошица от луната - // пълни въздуха със звън, // често виждам я обляна // в злато слънчево на сън…” (Дубарова 1987: 18); „Като пулса на сърцето // бодро тупкат капки вън. // колко чудно и красиво // всичко туй е, като в сън...” (Дубарова 1987: 19); „...Над мене като резен бял от диня // увисваше примамливо луната // и тази вечер беше синя, синя, // на звуци и на цветове богата... // до мене беше кацнал Вятър...” (Дубарова 1987: 65). Полетът на поетическото съзнание е съставен и положен в сдвоения унес от междинните „форми” на видимо-невидимо, на извисения провиденчески ракурс, характерен категорично за зрящите, посветените, идващ/снет и материализиран сред нас, тук и сега, за да ни привнесе „истини-послания” от свръхреален порядък; - от това изходно положение са и семантичните, пораждащи съдържанието, нива на стиха: „…и моята родина е прекрасна, // земята моя е великолепна, // със синя нощ и утрин чиста, ясна. // Там няма зима, винаги е лято... // Там хиляди блестящи портокали // търкалят се безгрижно по земята... // Морето не е никога зелено // и бури в него никога не вият... // Дърветата са винаги зелени, // цветя добри навсякъде се пукат...” (Дубарова 1987: 67). Тук стилът, така породен и разгърнат, - в диахронен порядък и синхронно, като емоционално-езиково състояние, - се ситуира между Вутимски⁴, Геров⁵, Пейчев и Фотев. В една такава опосредствана и привидно усложнена рамка полагаме и очертанията на поетическия език у П. Дубарова. Затова бихме могли да го съотнесем и към широкото виждане за един типичен „висок модернизъм”, така както Фотев и Пейчев са го постигнали с мощната си увличаща и всепоглъщаща флуидно-автентична стихова структура; - „висок модернизъм”, съставен от дълбоката метафорична изказност, естествено ненатрапено въплътила идеята за етично-хуманистичното в себе си чрез радикално широките одухотворено-емоционални тоналности на рисунъка и стиха: „Тихо е, тихо е, тихо е - // и вървиш, и вървиш, и вървиш // и не мислиш за нищо, за никого - // самота, тишина и звезди. // В този път под дървета и жици, // път под синята лунна стреха, // в този път с кратък сняг във косите си, // в този път ти ще минеш насън…” (Пейчев 2000: 19); „И нощите са стъклено студени. // И въздухът не омагьосва никого. // Земята е сама за себе си. // Луната е сама за себе си. // И всички сме сами за себе си // във нощите на януари. // И струва ни се, че измислица - // чудесна и велика, но измислица - // са били и тревите, // и цветята, // и дърветата. // Във себе си е вгледано дървото…” (Фотев 2000: 43). Това са стихове типологично единосъщни, с интуицията си за трагично-нежна обреченост, с единната своя формално-съдържателна и структурна оразмереност като тази на П. Дубарова, доразкриващи така и нейната лирическа генеалогия. Пулсиращо подобно на морско „дишане”, - съставено от повторения и асоциативно-логически обрати, които пораждат образни и лирически наслоения, - характерното за Фотев смислово-евфонично „нагъване” на стиха, проследимо чрез неговата разгърната автентично-флуидна стихотворна структура, която е източника на романтично-песенната линия, е представителна и за Дубарова в същия си вид. Нещо повече, тази линия, стъпила върху разгърнатия и развит еволюционно художествен език у Фотев, е обясняваща в цялост самата архитектоника на стила, принципите на формиране и механизмите на функциониране, и окончателните негови естетически основания при „по-малката му сестра”: „Как искам да напиша пак // „кога ще тръгна”! // Да изрека отново тия думи // с провинциално юношески устни! // С оная тъй жестока и невинна, // и нежна интонация на предано, // отчаяно момче… Кога ще тръгна? // Из тия пусти улици – тъй тесни. // Опровергани от сияйно-тъмното // движение на кораби… На кораби // приличаха жените, а животът ми // - на хаотично-празнично // пристанище! // Вселената се взираше в очите ми // тъй жадна за детинско милосърдие…” (Фотев 2000: 44).

/Вместо епилог/

         …Когато Г. Константинов говори за тайната на този поетичен феномен, той с право си отговаря, че явно „е плод на едно ранно самоизвисяване, на едно всекидневно общуване с примамливия свят на поезията…” (Константинов 1988: 468). Да, това е живот, изцяло поместен в думите и вътрешно обусловен от обективните закони на естетиката, в омайващата магичност на стиха, - с явна предрожденна мъдрост, изключително властно влязъл и усвоил закономерностите, принципите на голямото изкуство, изградил автономния художествен език, осмислил го, но и останал, състояващ се вече само в него, принадлежащ само на него. И навярно точно поради тази своя „извънредност”, - идейно-художествено осмислена от неизменния фокус и интуиция-принадлежност към един всепоглъщащ и примиряващ, умиротворен метафизично-приказен пантеизъм, - за този живот в словото и в стиха остава невъзможно дълго да се съприкоснови и да е съвместен с „обикновените” измерения на битието, с неговите лимитирани хоризонти, което е и екзистенциално-поетичното очарование и значимост, и трагично състояване на творческите и човешки пространства в поетическия свят на Петя Дубарова; - бързо, ускорено съзряване, съпроводено от предрожденно „знание” за тази несъвместимост!…
         И къде е сега неповторимото време на тази безукорно извисена, автентична поезия?; - някъде в далечното предстояще и в близкото минало, - повити от тъгата на настоящето и от неговата ежедневна примиреност, която поражда вината за изтичане и предателската ни отдалеченост от него. Къде е вътрешното време, с чието съкровено дишане тя идва, за да донесе всякога до край неразбираемото, но почувствано със сърцето на нещата у нас и така оживяващо, пробудило ни, направило ни по-истински? Особено в нашето днес болезнено неизбежно е да се съгласим с думите на Хр. Фотев, – откровено-самообвинителни, разкъсващи и чисти: „...А скокът й от детството – към небето?... А изумлението от самата себе си? От тържествуващата вселена в цялото й същество... Видяхме ли го ние това чудо? Заслужаваме ли го? И наистина ли е възможно да го заслужим?...” (Фотев 1988: 464).

---

Цитирана литература:

Андреев 1987: Андреев, В. Слънчево момиче. Предговор. // Дубарова, П. Лястовица. Стихове и разкази. София: Отечество, 1987.
Дубарова 1988: Дубарова, П. До утрото; Докосва ме сънят; // Най-синьото вълшебство. София: Български писател, 1988.
Дубарова 1987: Дубарова, П. Пчела; Дъжд; Нощна приказка. // Лястовица. Стихове и разкази. София: Отечество, 1987.
Константинов 1988: Константинов, Г. Завинаги седемнадесетгодишна. // Дубарова, П. Най-синьото вълшебство. София: Български писател, 1988.
Пейчев 2000: Пейчев, Ив. Път. // Не чаках есента. Велико Търново: СЛОВО, 2000.
Фотев 1988: Фотев, Хр. In memoriam. // Дубарова, П. Най-синьото вълшебство. София: Български писател, 1988.
Фотев 2000: Фотев, Хр. И нощите са стъклено студени…; Как искам да напиша пак… // Словесен вертикал. Велико Търново: СЛОВО, 2000.

Бележки:

¹ Текстът е представен на Юбилейната научна конференция, посветена на творчеството на Петя Дубарова, проведена на 31 .V. – 1 .VІ. 2012 в родния град на поетесата Бургас. [горе]

² Няма нищо случайно и в това, че съдбата ги среща като литературни брат и сестра, разпознали своите надвременни проекции на съкровено състояване и на техен неизменен общ произход; - така както и поетичните им светове са единно генеалогично цяло и нещо неделимо, техните естетически и човешки хоризонти са едно и също, осъществили така обширния и всеобхватен свой „разговор” между посветени тук и в другите измерения (…). [горе]
³ - И по този начин той изцяло е обърнат генеалогично към поетичната традиция и мирогледност, следвана и въплътена по развойната линия Пейчев-Фотев; - и едновременно с това се отграничава ценностно с „автентизма” на авангардните търсения в новата поезия от 90-те и нататък, който е типологично друг. [горе]
⁴ (…) удивителен, свръхсетивно-образен, емоционално-смислово наситен, ювелирно нежен рисунък, „изобретяващ” метафората и съдържателно-чувствената плътност на стиха, изведена до явното митологично-приказно преобразуване на реалността със скритото ранимо-трагично преживяване, заложено в дълбочина. [горе]
⁵ (…) радикално лапидарен, метафизиращ космогоничното наивизъм [горе]