През 1975 година представлявах един обикновен софийски хлапак. Стрелях с фунийки, ритах топка насред улицата като се смятах за Кройф и нетърпеливо чаках семейството да потегли с автомобила за морето. Интересуваха ни само мачовете между тротоарите, провирахме се под трамваите, за да ритаме топката, бесехме котки, зяпахме индиански филми в кино „Култура“, като все по-често ни интригуваха забранените епизоди. Тогава аз не проумявах защо големият ми брат все ме гонеше от стаята или защо майка ми и баща ми не ми позволяваха да спя при тях в хола. По това време нашата банда жестоко преследваше нежния пол, биехме момиченцата и трябваше да преживеем години, за да ми загрубее гласът, да почна да се застоявам пред огледалото, докато накрая и аз взех да пъдя децата от стаята, нищо, че тия деца бяха вече на брат ми и нищо, че всички сме били деца.
         ...И тъй, дочаках ваканцията, а ето, че в едно утро баща ми запали колата, натовари ни и потеглихме към слънцето.
         Морето бе лъчисто и огромно, още първия ден на плажа се създаде банда хлапаци. Страхувахме се от медузите и от Тони, който ги вадеше с голи длани и ни замеряше с тях. Обаче една нощ се разяри свирепа буря - същински тайфун. Всички се изпокрихме в станцията, слушахме как морето беснее, сърцата ни се късаха от вятъра и гръмотевиците, от светкавиците, които раздираха тъмните небеса на две, разтваряха като лазер морето и облаците, показваха ни други светове, опасни и огнени.
         На сутринта пламъците притихнаха, водата странно се успокои, небето се оцвети. Пристъпихме уплашени на пясъка. Всичко бе мокро от снощната стихия, чадърите и две-три дървета бяха повалени, няколко скали - изтръгнати, вълните бяха изхвърлили в лудостта си килограми водорасли, риба, бутилки. До късния следобед само нашата банда бе на плажа, проучвахме подробно опустошенията. Бяхме голи, въпреки ветреца от морето, който ни припомняше снощния природен бяс.
         Над брега имаше едно барче, което се пълнеше при слънчев плаж, но сега пустееше. Само големият ми брат седеше на една от сламените масички, пушеше и пиеше ром. Естествено, беше с русата немкиня, която също пушеше.
         - Ще викна татко! - заплаших го аз, а брат ми хвърли поглед, от който разбрах, че утре ще бъда удавен, което ми бе интересно.
         Понеже баща ми и всички други татковци в момента хъркаха или играеха карти в станцията, аз проявих организаторските си качества, събрах нашата банда и я насъсках срещу брат ми. Заобиколихме барчето. Отзад бяха накачени каси с празни бутилки кока-кола, вонеше на изсъхнала риба и водорасли, пристъпваха котараци. Ние - бандата - изведнъж изскочихме иззад барчето и креснахме към брат ми и немкинята, изплезихме им се, скандирахме и се пулехме като маймуни. Брат ми рипна и разярен ни изпъди с ритници, а русата немкиня се тресеше от кикот.
         ...Шутовете на брат ми ни запратиха на студения пясък под барчето. Самият аз, по роднинска линия, бях получил як удар в брадата и сега млечните ми зъби се клатеха. Ние подсъзнателно завиждахме на брат ми. Но издутините по банския на немкинята тогава ни бяха само загадъчни...
         Лежахме на мокрия пясък, сред свлечените чадъри. След урагана морето утихнало, кротко плискаше краката ни, някъде при скалите пискаха гларуси, при шамандурата две упорити лодки с дядки-рибари се полюшваха. Зяпахме скучната зелено-кафява вода. Да се върнем в станцията? Да играем и ние карти? Мач? Хм... Изправихме се и омърлушени тръгнахме да напускаме плажа. Разбира се, щяхме да минем през барчето и отново да излеем буря от подигравки и маймунджулъци към брат ми и немкинята.
         И пак щяхме да си отмъкнем пердаха, ако точно в този миг не се появи Виетнамчето. Тони го съзря.
         Виетнамчето май се излюпи откъм скалите, от зеленясалата камениста част на крайбрежието. То крачеше до самото море - малко, колкото нас на години, задаваше се откъм скалите, голо, само по гащета. Беше момиченце, с дълги черни коси. Жълтото му телце кацваше неуверено по мекия пясък. Виетнамчето крачеше там, където вълните изчезваха, поети от пясъчната ивица. Тая част е постоянно мокра и тъмна, там водите се застъпват. Виетнамчето цапаше с боси крачка, затъваше до жълтите си глезени в мокрия пясък, от време на време се спираше и гледаше хоризонта, проследяваше с дръпнатите си очички някоя чайка или се навеждаше да вземе някоя мида.
         Нашата банда се спря. Виетнамче! Без да кажем дума, тръгнахме към странното човече. Виетнамчето ни забеляза и остана. Ние го наобиколихме в кръг, за да не избяга. То ни гледаше с тънките си очички, ние обследвахме него. Най-безскрупулните расисти са децата. Зяпахме телцето му - уж като нашите, но жълтеникаво-кафяво. Зяпахме черните му като смола коси, които се чупеха по гладкото му гръбче и по гърдите му. покрити със сух златист пясък... Зяпахме жълтите му ръчички - и те като нашите, които стискаха разни охлювчета и мидички.
         Зяпахме го и мълчахме.
         - Дай мидичките! - заповяда най-после Тони на Виетнамчето.
         Ние сгъстихме кръга наоколо му, за да не хвръкне. То се усмихна със заешките си бели зъби, разтвори малката си ръчичка, от която охлювчетата изпопадаха в краката ни.
         Мигновено започнахме опитите си. Мъчехме се да заприказваме Виетнамчето, но то произнасяше само „тук“, „не“, „добре“, „не знам“. Викахме му в ушичките, за да ни разбере, кривяхме се, употребихме всевъзможни махания, за да го заговорим някак. Все пак успяхме. Говорехме си без думи. Аз взех да го уча български. Чертаех с пръст по пясъка, показвах му го и го принуждавах да повтаря „очи“, „нос“, а също и неприлични думи. То ги изричаше високо и ясно, а ние примирахме от смях. Отведохме Виетнамчето при скалите. Те бяха остри, но то седна върху камъните, покрити с водорасли, а ние продължавахме да го опипваме и проучваме. Да, и то диша, бе! Сърцето му тупа. Хм! Най-интересни бяха очичките му. Тънки, като цепнатинки на мида. Тони му опъна кожата под очите, за да проверим какъв цвят са и изобщо има ли очи в тия прорези. Щипехме го, за да видим дали усеща, пипахме косата му, жълтото му коремче. После, въпреки студения вятър, дълго пръскахме Виетнамчето, докато то почти се разплака с тънките си очички. Слънце отдавна нямаше, духаше леден вятър, хвърляше солени капки по настръхналите ни кожи. Учудени установихме, че и на Виетнамчето ръчичките са накокошинени.
         Докато бандата проучваше Виетнамчето, аз възбудено и нетърпеливо изтърчах по пясъка при брат ми в барчето и викнах:
         - Бате, ела да видиш едно истинско виетнамче! Там, при скалите! Жълто, с дръпнати очи! - и аз си разтеглих очите, за да разбере и немкинята.
         Карах брат ми да дойде при скалистия залив да му покажа нашето виетнамче, но пак щях да си спечеля боя. Брат ми все тъй пушеше, и русата немкиня пушеше, по бански. Накрая се изхилих подигравателно и хукнах, за да убегна от хвърления по тиквата ми пепелник. Пепелникът падна в морето.
         Разглеждахме Виетнамчето до вечерта. Чрез жестоки изтезания накарахме на няколко пъти сълзи да потекат от дръпнатите му очета. Виетнамчето все се чудеше, дори се радваше на нашето масово любопитство. Когато се стъмни и изплува луната, ние усетихме, че сме премръзнали. Треперехме голи. Вълните се блъскаха в скалите под нас, напомняха ни за снощния тайфун. Телата ни кристализираха, едва се прибрахме по шосето до почивната станция. Накрая сърцата ни се смилиха, взехме и отведохме зъзнещото голо Виетнамче заедно с нас.
         Вечерта ядохме бой, вдигнахме температури, до края на ваканцията боледувахме, не стъпихме повече на плажа, само нощем се вслушвахме от стаите си в тътена на морето.
         Повече не видяхме и Виетнамчето. То изчезна. Сигурно също бе вдигнало ужасна температура...
         След години ходилата ми неусетно израснаха и научих защо брат ми не дойде да види Виетнамчето. Разбрах, че и момичетата не са чак толкова за пренебрегване, както смятах през 1975 година. Вече не ги преследвахме с фунийки из софийските квартали. Узнах и защо никога не останах да спя в хола, на леглото на майка ми и баща ми, което толкова желаех.
         В миг усетих, че докато аз съм гонел разни медузи и съм се чудел на очите на Виетнамчето, под това небе имало доста по-интересни неща. Сега и аз пъдя децата на брат ми от стаята, когато успея да излъжа някоя съученичка, а тия деца ми се подиграват гърлено от неосъзната завист и аз ги замервам с пепелници, а брат ми се радва, че отмъщението ми идва справедливо.
         Ние пак се събираме с Тони и ония момчета, но с тая разлика, че вече се бръснем, застояваме се пред огледалото, пътуваме до морето не с бащините коли, а на стоп, и като отидем там, в курорта, не ловим медузи, ами други работи. Сега и ние при късмет водим разни немкини по барчета и може би вярваме, че пак в някой безслънчев, ветровит ден след тайфун, в който хората се крият и не ходят на плаж, ще срещнем своето някогашно жълто Виетнамче. Сигурно сега тя е много хубава, красива виетнамка, смолистите й коси не се спускат равно върху жълтите й гърдички. които някога обследвахме онемели...
         Ходим ние всяко лято там и в лошите дни все гледаме към скалите, но нашето Виетнамче не се появява никакво. Къде ли сега търси мидички и кой ли тип разглежда дръпнатите му очички? Понякога стъпваме до самите остри скали, но там, освен разбиващите се бели вълни, има само гнили водорасли. Вечната вода отдавна е измила меките стъпчици на това чудно същество, разпиляла е охлювчетата, които то си събираше и които ние му отнехме...
         Питам се: откъде ли се взе тогава това жълто Виетнамче? Вече съм голям, изграждам мирогледа си, чета не само футболните, но и световните новини по вестниците. Зная, че през оная 1975 година това дете случайно бе попаднало на плажа пред нашата станция. Навярно огненият тайфун през нощта го бе захвърлил чрез морето на нашия пясъчен бряг... Затова то гледаше към хоризонта, търсеше сигурно нещо, спомняше си за своя свят и за жестоката буря. която го бе донесла тук. И ако ние знаехме, че нашите майки и татковци хъркат или играят карти в почивната станция, то това Виетнамче надали знаеше къде са неговите родители, неговият бряг.
         Къде ли е сега? Сигурно пак на някой чужд бряг гледа хоризонта. Пък ние, криво-ляво изживели пубертета, нашия тайфун, лежим - пак старата момчешка банда - върху мокрия пясък, вълните вледеняват глезените ни и винаги гледаме към скалистия залив. С гаснещата, плаха надеждица, че оттам все някога трябва а се върне нашето Виетнамче. Че пак ще кацне жълто по мекия пясък - търсещо нещо...