ГРАДЧЕТО

Слънцето се е стопило - и изтича, и пече,
и е тихо и унило в непознатото градче.

Делникът се рони бавно от горещите ъгли,
вън един слепец продава дъвки, семки игли,

а женица с черна кърпа покрай черквата мете
и една до друга те се сгърбват като майка и дете.

Дремят в пивницата старци, а по улицата - ти
обикаляш като в карцер зарезените врати.

Залежала се е бедна, болна пладнешка нега
и като машина шевна трака тъпата тъга.

Ето моста и реката - камъкът дими от пек,
мудно точи се водата, рови в пясъка човек.

Е, опитай, помоли го - може би ще каже как
да преминеш и да стигнеш до оттатъшния бряг.

Пощальонът с колелото се кандилка в облак прах
и кандилка се живота, ти минаваш покрай тях

и ги гледаш, после тръгваш - все едно е накъде,
леко слънцето остъргва болката като с ренде

и пече непоносимо, срещу слънцето жумиш...
После няма да те има - в жегата ще се стопиш.