ВОЙСКАТА НА ПОБЕДЕНИТЕ
От тишина и глина измазан бе пейзажът,
те се промъкваха оттук, без нищичко да кажат.
Небръсната, неогласена бездна отгоре се издигна,
небето бе насмешка, бе слънцето обида.
Залитаха на вечерта из папратите морави -
герои вече не, но още не и хора.
Отпред реката изпълзя, дочу се водопадът,
какво да поделят сега, защо да си помагат?
Така се свърши верността, тъй вярата се сепна.
В гората ще потъне надеждицата сетна.
Натрупаха шинели, нахвърляха ботуши.
Като плашило пламък сплашен върху им се залюшка.
Раздираха пагони, забравени посоки,
но никой не прескочи огньовете високи.
Димяха униформи и знамена от фронта,
димът бе лют, задавящ, окърпен - хоризонта.
Душите потъмнели бяха, ала умът бе ясен,
на ножа кръста само - на всеки кръст препасан.
През крадените дрехи изтекоха телата
като от стенопис. Бе краят на земята.
Един от тях изстена и свлече се надолу.
Остана да изгние там тялото му голо.
Не го погледна никой. Какво да му оплакват?
Не им е нужен вече. Той бе дотук водачът.
Каквото е било - било, тук нека си остане.
От глъч и глеч реката беше изкована.
Наситят ли се на последната си плячка,
тя лесно ще оправи фустата си смачкана.
И сякаш жив одран, додето тичаха да се постоплят,
брегът ломотеше в несвяст, а после мъртъв се изопна.
На стъмване те мълком поеха поотделно -
победоносната войска - войска от победени.
Провираха се бавно през храсталаци и коприви,
освирепели, примирени, ала живи. Живи. Живи!
Какво че ги отминаха фанфарите победни?
И мир да е, все някому убийците ще са потребни.
Те се промъкваха оттук, без нищичко да кажат.
От тишина и глина измазан бе пейзажът.
|