Георги Рупчев

поезия

Литературен клуб | съвременна българска литература | страницата на автора

 

ВОЙСКАТА НА ПОБЕДЕНИТЕ

 

 

От тишина и глина измазан бе пейзажът,
те се промъкваха оттук, без нищичко да кажат.

 

Небръсната, неогласена бездна отгоре се издигна,
небето бе насмешка, бе слънцето обида.

 

Залитаха на вечерта из папратите морави -
герои вече не, но още не и хора.

 

Отпред реката изпълзя, дочу се водопадът,
какво да поделят сега, защо да си помагат?

 

Така се свърши верността, тъй вярата се сепна.
В гората ще потъне надеждицата сетна.

 

Натрупаха шинели, нахвърляха ботуши.
Като плашило пламък сплашен върху им се залюшка.

 

Раздираха пагони, забравени посоки,
но никой не прескочи огньовете високи.

 

Димяха униформи и знамена от фронта,
димът бе лют, задавящ, окърпен - хоризонта.

 

Душите потъмнели бяха, ала умът бе ясен,
на ножа кръста само - на всеки кръст препасан.

 

През крадените дрехи изтекоха телата
като от стенопис. Бе краят на земята.

 

Един от тях изстена и свлече се надолу.
Остана да изгние там тялото му голо.

 

Не го погледна никой. Какво да му оплакват?
Не им е нужен вече. Той бе дотук водачът.

 

Каквото е било - било, тук нека си остане.
От глъч и глеч реката беше изкована.

 

Наситят ли се на последната си плячка,
тя лесно ще оправи фустата си смачкана.

 

И сякаш жив одран, додето тичаха да се постоплят,
брегът ломотеше в несвяст, а после мъртъв се изопна.

 

На стъмване те мълком поеха поотделно -
победоносната войска - войска от победени.

 

Провираха се бавно през храсталаци и коприви,
освирепели, примирени, ала живи. Живи. Живи!

 

Какво че ги отминаха фанфарите победни?
И мир да е, все някому убийците ще са потребни.

 

Те се промъкваха оттук, без нищичко да кажат.
От тишина и глина измазан бе пейзажът.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

© 1998-2024 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]