ПРИКОВАВАНЕ НА ОГЪНЯ^*

Георги Рупчев

Безмилостните седем месеца, които ни разделят,
безкрайни седем месеца на изобилие безмилостно,
изпречили се между Рибите и Девата неумолимо,
стовариха се грохотно отгоре ни към края на април
в хотелчето на Баните
в нощта,
когато там гърмеше хорът на поклонниците,
дошли да посетят Огньовете.

 

BEGLÜCKT DARF NUN DICH, OH HEIMAT ICH SCHAUN¹

 

                                                И ние двама между тях,
живеещи донякъде
и питам се защо. Да, Прометей
е прикован,
така повтаря хорът, питам се защо
пред неизбежното се бавехме,
при все че име нямаше,
кажи ми, питам се защо стоим все още тук,
макар ръце към неизбежното протегнали.
Тъй дълго гледахме,
ала не виждахме съдбата си:
безумие на всички нас, все още несъзнаващи,
че са родени приковани. Спри,

 

UND GRÜSSEN FROH DEINE LIEBLICHEN AVEN.

 

Безмилостни са всички нови властници,
не сме допускали.
В забрава тъне този кът, отново питам се защо,
какво пропуснахме?

 

                                                Аз знаех всичко предварително,
очаквах го под изпогризаните нокти на вселената,
в освирепели улици,
очаквах го по залезните кейове, очаквах го навсякъде
и трудно поносимо е.
Недей дарява прекомерно смъртните,
повтарят гласовете,
сега празнуваме Огньовете, откраднатия дар,
а не крадеца му.

 

DURCH SÜHN UND BUSS` HAB ICH VERSÖHENT

 

О, примирени двадесетгодишни гласове
безмилостно прославят Огъня,
защото е прието да се слави с химни,
и правят възлияния, а ти
помоли с поглед да те отведа
и каза, че това е пошло.
Тогава взех бутилката бял ром
и те поведох другаде, а те
говореха и пееха опиянени,
останали в човешкия език,
отнемащ всякакви значения.

 

Къде ни водят блудните ни пътища?
Нещата плачеха в стандартната хотелска стая,
тя изобилстваше с предмети,
които не помагаха,
с огледа на немислимото.

 

NUN LASS` ICH RUH`N DEN WANDERDERSTAB,
WEIL GOTT GETREU ICH GEPILGERT HAB`.

 

И тъй сънувахме света несръчно, изумено,
беше ми студено,
гърбът ти бе солен, ала красив,
говориш три езика,
о, непосилна нощ,
която помня вече двадесет години
и стиховете за аквариума, в който скачаш,
още малко,
аз имам същото, отдавна
съм мислил за това. Във въздуха
витаеше предателство,
не бих могъл да го предотвратя,
ала нима ще спра дотук,
едва дошъл в началото на нищото.

 

Живях из старите квартали на Виена,
на Инсбрук, Залцбург, Мюнхен, Прага, Краков и Варшава,
разнасях болестта със себе си безмилостно,
разпадахме се с тях и срещах хиляди подобни,
навярно Бог не забелязва всичко,
играехме по ръбовете на пространствата
и пиехме кафе в антрактите,
тъй времето се свива и разпуска,
много важно.

 

Видях как катедралите се люшкаха,
как всички отминаваха, обгърнати от органа,
превърнал вечността
в скачени измерения,
страхувам се.

 

Сега присвий ръка,
сложи я тук,
вземи,
изпий това,
прекрасно е.

 

Сега отново, пак и пак,
друг начин няма,
ще бродиш в улици, удавени в магнолии,
да, все едно къде и все едно кога,
но знай,
ще носим своите предателства, бельо,
пуловери, обувки, чорапи и парфюми –
все неизбежния багаж, пази се.
Белязано ще бъде рамото ти с шевовете на хирурга,
дано да е навреме.

 

Припомни си за циганската махала,
обръщах те унесено.

 

Какъв бе богът, появил се в банята, какво
пророчество таи се в тези изворни води, защо се доверявахме,
притеглени от някакъв върховен миг,
защо живеем все така безпомощно?

 

Жени пищят,
поклонниците пеят и заспиват.

 

Заспи и ти,
тепърва имаме да се отричаме.

 

На сутринта, когато ни намериха,
реката беше придошла,
а Митко ни изгледа слисан.
Тъй своите огньове приковават
навеки прикованите,
прости ми, всичко беше незначително.

---

¹ Пасажи от хора на поклонниците от „Танхойзер“.

^* Съвместна публикация със Списание „Сезон“!