СПОМЕН ЗА ПРИСТАНИЩЕ

Огромно беше лятото на юлското пристанище,
минаваше дванайсет, моряците ги нямаше.

Горещината спеше на плочите простряна
и докерите влачеха сандъците към крана.

Скриптеше тежко слънцето, повдигаше морето,
опънати до скъсване трепереха въжетата.

Аз дъвчех дъвка, седнал на касата с консерви,
която заминаваше след два-три дни на север

и сянката ми бавно надясно се изместваше,
земята се въртеше, макар да не усещах,

а докерите все тъй сандъците си влачеха,
моряците ги нямаше, огромно беше лятото.