ЗОНАТА

Това е земята ни, ние градим, тя събаря
и градиме наново, но тука оставаме,
и гадаем кога ли и как ще удари,
и къде ли и как да отидем тогава.

Беше страшно в началото,
после страхът попремина,
постепенно привикнахме да сме заплашени.
Вярно, побягнаха някои. Ала малцина.
По-далече оттук страховете си плащат.
Други останаха да спекулират с имота,
но излезе, че няма ни кой, ни защо да го купи,
и тресе ни нас всичките тука живота,
под небитието ни захлупен.
То и кражбите вече са станали рядкост,
малко сватби се вдигат, не викат оркестри,
но човек има право да си търси радост
и каквото харесва - това да намери.

Оградени сме с грижи, но грижи човешки:
и ни пазят, и идват да видят какво ни е,
и ни пращат храна, за дечицата - дрешки,
и записват, сумтят и си тръгват разстроени.
Мъртъвците са малко, вървят по реда си,
манастирът и черквата повече празни са.
Ние живи сме, попът за здраве ни ръси,
а земята разлюшква камбаната.
Не пропада небето, поглеждаме рядко нагоре,
но земята замахва - огромна, издънена.
Пребояхме се вече - какво, че сме хора.
Не ни иска земята, земята ни пъди.

Но къде да се скрием, какво да издебнем?
Друго място не знаем, навярно и няма.
И не питаме вече къде да се денем.
Все едно. Само чакаме. Чакаме само.