станция – без словоред
хора – крака бедра ръце лица
отвътре-навън и никога отново там
към изхода в тълпа
в убийствен устрем навън крещят но навън
няма полет няма небеса

цигулка и цигуларка
без майка без баща
без детство без съдба
под лампа някаква – обляна
в мътна пяна самота
в изблик тягостна и бясна музика
се реже – струната не тя
и се самоубива под собствените звуци
красота…
през тях минава времето
и ги разлива
по пътя по земята
и попиват и се сливат
в дома в хората в самотата
и дишат в дъха ни
и спят в съня ни
и умират в смъртта ни

И ние
на себе си чужди
чезнем
в общия прилив
живот