Работех в болницата без почивка, в съботите и неделите се чудех как да направя семейството си и живота си щастливи; но бедният ми мозък не можеше да измисли начин за семейно щастие без пари.
Ние, младите хора, живеещи в България, бяхме отровени. Имахме ясни спомени за едно друго време, в което ни обещаваха величествен живот. Целият свят в ранната ни младост беше обозначен със стрелки нагоре. Всичко беше възход.
След това ерекцията на нашия млад живот падна. Нямаше начин да си щастлив, ако не си евентуално стоманен, платинен дзен будист, който се радва в блажено равнодушие на уродливия свят около себе си.
Аз вземах 17 долара заплата.
Ставах в пет, работех сред беснееща тълпа от луди и сред нормални, побеснели от липса на даже капка справедлив смисъл. И аз бях гневен, обездушен, объркан, озлобен.
И в един ден се появи Ив.
След това животът потече. Месец след месец ние се срещахме – тайно през деня, тайно в някои нощи, в които аз бях дежурен или лъжех, че съм дежурен. Ходехме по алеите на Болницата, разминавахме се, спирахме се уж случайно и треперехме от вълнение, мълчахме. После се разделяхме, гмуркахме се в Лудостта, после пак се срещахме. Месеците минаваха.
И така...
Ние двамата с Ив бяхме любовници. Казах ли го вече? Ще го казвам непрекъснато. Ето защо: защото думите в езика ни са придобили мръсен и неприятен смисъл. Заради използването им за описване на грозни неща. Думи като „любовник“, „луд“, „страст“, „ад“ и „душа“ са придобили странен и неприятен привкус. Заради мръсните усти, мръсните души, мръсните адове в главите на моите съвременници.
Ние с Ив се обичахме, но не бяхме гаджета. Боже, каква противна и омаловажаваща турска дума, която на всичкото отгоре се използваше повсеместно. Гаджета бяха някоя министърка и мъжа, с когото живееше, без да е омъжена за него; гаджета бяха малките момченце и момиченце – ей там, долу – вървящи под прозореца ни, отиващи в кафенето, побутващи се; както и двамата рецидивисти от Варненския затвор, които си имплантираха един на друг сачми в пенисите.
Но ние – не.
Смешно беше да се наречем и приятели. Та аз бях женен, тя – жена, нахлуваща в чужд брак. Между нас нямаше нищо приятелско. Бяхме приятели, колкото Нерон и Месалина.
Смешно беше да се наречем по друг начин, освен любовници. Но „любовници“ беше мръсна дума. Беше мърлява и лепкава дума.
Сигурно „любовник“ не е била грозна дума в българския, докато не са се налепили по нея всички тия гнусни налепи от лъст, похот, алчност, интригантство и какво ли още не.
Ще опиша цялата гнусна картинка, цялата пошла карикатура, в която беше превърната тая дума. „Любовница“.
От кого, мислех си, е превърната думата „любовници“ в мръсна дума? Оф! Все едно нямаше от кого!
Ето! Ще ви кажа: от дребните, издребнели до нищожност буржоа; от мнителните, подозрителни еснафи; от простаците на държавна работа на социалистическата кочина; от интригантите и сплетниците от центъра на София, затънали в дребнособственически морални предразсъдъци. От живеещите в непрекъснато самодоволно собственическо свинство...
Да. От тях. Всъщност за да не бъда злобен, ще кажа: от тях, нормалните хора на моето време.
В думата „любовница“ се бяха изтривали (подобно на дебел мъж след полов акт) всякакви тлъсти и паднали плужеци. Изневерители, похотливци я бяха казвали, попипвайки мазните си и претъпкани буржоазни портфейли – готови да си платят...
Гнусна работа...
...бяха я казвали с омазани в телесни течности и смрад усти всякакви полупроститутки, които се водят честни жени, защото носят скъпи дрехи...
...всякакви надменни моралисти, които осъждаха всички влюбени, а вкъщи имаха колекция със снимки на мъртви, излъчващи невинност голи деца... ха!
Думата беше омърсена. Не исках да е такава за моята Ив.
Ето какво си представях, когато някой кажеше „любовница“:
...Любовницата е жена, разбиваща семейства, подмятаща съблазнителния си, едър задник пред зачервени тъпи мъжки лица...
...Тя е с голяма брадавица до тлъстия нос, с боа от фалшиви щраусови пера на врата.
...Тя е едра, червендалеста и самодоволна. Тя мирише на разгонена нутрия, също така – на риба и гениталии...
...и на мръсен, просташки парфюм (но скъп, купен от любовника й!).
...Тя е служителка в някакво учреждение, примерно ДСО Монтажи, тя е дъщеря на партизанин и ватманка, тя е плод на незаконната любов на самия Социализъм. Тя е правила осем криминални аборта, както и хиляда и хиляда и петстотин ноктопластики. За нея и абортът, и ноктопластиката, и Вечният Тотален Педикюр са все част от нейния статут на любовница.
...Тя е интригантка и в чантата си носи визитните картички на поне три гадателки-кафегледачки, до които се допитва за любовните си... ха! Ето я думата: „любовните си афери“. Ха! Афери!
Ужас!
Моята оранжевокоса Ив нямаше нищо общо с това.
Тя беше вихрена и леко откачена хипарка.
---
Романът е на пазара с марката на Издателство „CIELA“!
|